Преди четири години Amorphis предизвикаха себе си и успяха да създадат може би най-мащабния труд в дискографията си. “Queen of Time” (2018) беше изграден с такъв творчески размах, с какъвто много малко музиканти биха могли да се похвалят, а финландският секстет ясно показа, че след толкова години продължава не да следва, а да създава тенденции в метъла. Сега трилогията, започната с “Under the Red Cloud” (2015), достига своя край. Какъв обаче е финалът, който “Halo” поставя?
Новият албум носи характерния почерк на групата, но с някои осезаеми изменения спрямо предшественика си. Едва ли някой си е представял нещо различно, но процесът по създаването на “Queen of Time” се е оказал наистина изтощителен и стресов за музикантите, затова този път формулата е малко по-различна. И това се чува ясно. “Halo” е по-интровертен запис, визуализиран в по-умален мащаб. Не би било пресилено, ако кажем, че на първо слушане дава вид и на не чак толкова пространствен албум, макар че съдържанието му не след дълго разкрива дълбочината, която само Amorphis са способни да постигнат. В същото време “Halo” е мистериозен запис. Ако “Queen of Time” разкриваше елементите си в условията на внушително енергийно поле, в центъра на което се поставя слушателя, то тук нагласата следва да е съвсем различна. “Queen of Time” въздейства върху слушателя активно, “Halo” възприема противоположната стратегия – влиянието му е пасивно, а инициативата е на слушателя.
В четиринайсетия си албум Amorphis залагат на по-леки мелодични пасажи, поддържани най-вече от китарите. През повечето време “Halo” ще се обляга на готик корените на групата, вместо на възприетите в предшественика му елементи от симфоничния метъл. Всичко това обаче по никакъв начин не му пречи да удря силно, когато е необходимо. Още в самото начало става ясно за каква мощ иде реч, когато рифът на “Northwards” засили динамиката. В куплетите за няколко секунди се усещат леки прилики с “The Bee”, но това не е сериозен проблем. Тук главна роля играят китарите и барабаните. На още няколко места в албума ще чуем подобни изблици на енергия – в “When the Gods Came” (този тип рифове никога не омръзват), едноименната песен и може би в “Seven Roads Come Together”.
Вторият сингъл, “On The Dark Waters”, е много добър пример защо трябва да се слушат албуми, а не само отделни песни. Ако случайно композицията не е успяла да те впечатли в началото (както се случи при автора на материала), то отреденото ѝ второ място в “Halo” променя облика ѝ изцяло. “On The Dark Waters” е произведението, което съвсем естествено би поискал да чуеш след “Northwards”. Органичната прогресия тук е невероятна. И като стана въпрос за синглите, “The Moon” е една от най-добрите песни в дискографията на Amorphis. Второ мнение по този въпрос не е позволено!
Когато енергията от гореспоменатите заглавия започне да омръзва, музикантите ни вкарват в прогресив виелица, от която на всеки човек, роден на различно място от Балканите, би му се завъртяла главата. За щастие, ние сме свикнали с ритмите в 7/8, така че можем да се наслаждаваме без проблеми на “Windmane”. Не е забравен и познатият за феновете на бандата хармоничен минор. В “Halo” ще го чуеш най-вече в куплетите на “Sever Roads Come Together”.
Разбира се, когато музиката го изисква, Amorphis могат да втвърдяват звученето. “War” и “Wolf” са примерите тук, като втората е и с един от най-красивите припеви в албума. Тук обаче има един тънък момент – продукцията в “Halo” е такава, че тежестта не е особено реалистична. Със сигурност повечето парчета на живо ще се усещат много по-мощни, отколкото на записа. Вероятно такава е била визията на продуцента Jens Bogren.
“Halo” е достоен завършек на трилогията. Различен, разнообразен, но в същото време с почерка на Amorphis. Четиринайсет албума по-късно, финландците продължават да създават същия фенски ентусиазъм, както в началото на кариерата си. Нищо не се променя, освен че музиката става все по-добра, а границите за този състав са непозната величина.
