Новият албум на Dark Funeral е сред най-очакваните заглавия в блек метъла тази година. Освен това “We Are the Apocalypse” има и отговорната задача да даде началото на касапската инвазия, задаваща се в идните седмици и месеци – Abbath и Watain са в бойна готовност и само чакат сигнала. И за да изиграят правилно важната си роля в този пъклен план, Lord Ahriman и четиримата му верни сподвижници са ни подготвили въвеждаща в материята компактна порция от девет подбрани произведения на изкуството, галещи ухото със своите грациозност и изтънченост.
“We Are the Apocalypse” е класически Dark Funeral – нищо повече и нищо по-малко. Албумът продължава от там, където “Where Shadows Forever Reign” (2016) постави точката. Групата целеустремено следва посоката на постоянно избистряне на продукцията и внасяне на все повече мелодични елементи, стига да не компрометират тежестта. С това, разбира се, отношението към Dark Funeral няма да се промени по никакъв начин. Едни ще ги ненавиждат, други ще кимат в знак на одобрение пред новите песни. Обаче въпреки очевидното модернизиране, няма как да избягаш от миналото си. В този ред на мисли, ако след като изслушаш “We Are the Apocalypse” си пуснеш класиката “Under the Sign of Hell” на Gorgoroth, ще откриеш една много забавна прилика в барабаните. Да, също както в албума на Gorgoroth, така и тук ударните звучат като изтърбушена пералня, но само по време на бластбийтовете. Изненадващо, в другите моменти звукът се нормализира. Дори и така Dark Funeral не можаха да са напълно kvlt, би казал някой trve фен.
Деветте песни в албума не са толкова изтънчени и грациозни, колкото ги описва въведението на ревюто. Не са и комплексни и всеобхватни, нито пък откриват нови хоризонти пред жанра. Напротив, тук идеята е проста и непретенциозна – класически блек метъл с хубаво качество и по някоя хитро вмъкната мелодия. “Nightfall” и “Leviathan” ще са мълниеносни на живо, а припевите им целят брутални пригласяния от публиката, грешка, от ордата. Към тях можем лесно да добавим “A Beast to Praise” и едноименната, чиито мелодични припеви и рифове ще те накарат да се заслушаш. “When Our Vengeance is Done” и “Nosferatu” са същински мелници, по време на които краката и раменете ще се наложи да влязат в употреба.
Впечатляващи са по-умерените произведения. Единствената грешка на “Let the Devil In” беше в използването ѝ за първи сингъл. Подобен тип песни на Dark Funeral се оценяват подобаващо едва след засищането с вече споменатите по-горе бесове. “When I’m Gone” е може би най-силното парче в записа. Лежерни барабани (ако въобще можем да говорим за такива в блек метъла) с повече филове и употреба на страничните томове. Едната китара е или изцяло чиста, или с лек драйв, като идеята е на едни места да свири основния риф, а на други – да изгражда атмосферична обстановка, върху която втората китара да се извисява с типичното за жанра тремоло.
И един съществен пропуск като за финал – песента, която не трябваше да съществува, е “Beyond the Grave”. Не защото е лоша, а защото се припокрива едно към едно с иначе титаничния сингъл “Unchain My Soul” от предния албум. Куплетите са същите, припевите са същите, единствено основният риф го няма. А защо му е на човек за слуша копие на “Unchain My Soul” без най-добрата част?
