Музиката на Alestorm прилича на екшъните от 80-те години. Сценарият е простоват и винаги знаеш какво ще се случи накрая, но въпреки това всеки път ти е интересно и гледаш. Защото не е важна дестинацията, важно е пътуването. Да, Чък Норис винаги печели, въпросът е по какъв начин този път ще натръшка злодеите. Така е и при Chris Bowes.
“Седмият ром на седмия ром” е готино заглавие. За България може и да не е особено политкоректно, но обикновено един пиратски екипаж не се вълнува от подобни злободневни въпроси. От друга страна, с името на седмия си албум Alestorm по свой си начин интерпретират “Seventh Son of the Seventh Son” на Maiden. С един куршум – два заека. Щеше да е пропусната полза, ако не бяха използвали идеята.
Обикновено няма особено голям смисъл да се анализира подробно дискографията на шотландците и да се търсят преходи между различните издания, но след “Curse of the Crystal Coconut” (2020) нещата малко се промениха. Въпреки че албумът беше типичен Alestorm, в него имаше един-два интересни експеримента, които породиха въпроса каква точно музика ще напише Mr. Bowes за следващия запис. И реално ново звучене има и в “Seventh Rum of the Seventh Rum”, но неговата връзка с миналото не идва нито от предния труд на бандата, нито от дискографията им като цяло. Тук става въпрос за парчето “P.A.R.T.Y.” – безспорно най-добрия сингъл от албума с потенциал да се превърне в един от големите хитове на квинтета. Alestorm досега не са записвали подобна песен. Игривите клавирни/електронни мелодии и праволинейния денс ритъм по-скоро напомнят на “Universe on Fire” на Gloryhammer.
Останалите произведения не изненадват с нищо. “Magellan’s Expedition” се опитва да клонира “Over the Seas” от “Captain Morgan’s Revenge” (2008). Енергичните “The Battle of Cape Fear River” и “Cannonball” се вписват в по-модерната визия на групата от “No Grave But The Sea” (2017) насам, но в същото време клавирите напомнят за някои по-стари парчета като “Keelhauled” и “The Sunk’n Norwegian”. Само че тук малоумието на текстовете достига до нови върхове. Ако “Fucked With an Anchor” беше скандална преди години, сега ще ти се стори като детска песничка в сравнение с “Yo! Ho! Stick a cannonball up your cunt / Yo! Ho! Put your dick in a blender”.
“Under Blackened Banners” разказва история от времето на динозаврите, а “Magyarország” буквално означава Унгария. Може би няма нужда от описание, но все пак – песента е посветена на родината на китариста Máté Bodor. Заглавната “Seventh Rum of a Seventh Rum” е с една идея по-сериозна и донякъде епична. А когато Alestorm са сериозни, акордеоните и струнните семпли отстъпват пред тромпетите. Лайтмотивът е много добър и макар и песента да е пиянска, музиката напомня за някои от старите и по-грандиозни композиции на бандата – “Death Throes of the Terrorsquid” и “1741”. В “Bite the Hook Hand that Feeds” Chris Bowes показва за пореден път, че може да пише невероятни припеви, а Máté Bodor поема руля, заради което основните елементи тук се изпълняват от китарата.
В “Back to Tortuga” пиратите стъпват на криво. Оказва се, че това е текстът на “Tortuga” от предния албум, но с различна музика. Няма смисъл от това парче, оригиналът е с класи отгоре, а идеята е прекалено тъпа даже за Alestorm. “Come to Brazil” обаче е сполучлив майтап с бразилските фенове, които непрекъснато спамят тези три думи под постовете на метъл бандите в социалните мрежи. Албумът завършва с финалната част от историята за “Wooden Leg”, която налага баладична атмосфера и се изпълнява на няколко езика.
Композиционно “Seventh Rum of a Seventh Rum” отстъпва пред предшественика си, но в крайна сметка успява да постигне целта си да е забавен, интересен, да се изслушва на един дъх и да не доскучава. Alestorm се намират в завидно удобното положение да могат да правят каквото си искат и въпреки всичко да постигат успехи. Простото е гениално.
