2014-а беше годината, в която Behemoth се превърнаха в една от най-авторитетните съвременни метъл групи. Не че преди не бяха, даже напротив – (не)светата троица “Demigod” (2004), “The Apostasy” (2007) и “Evangelion” (2009) продължават и до днес да са задължителни за всеки фен на екстремната музика. Но повратната точка определено беше 2014-а и с това би било реалистично всеки да се съгласи. За съжаление, за да се стигне до тази заветна за поляците година, трябваше да минат няколко особено неприятни, най-вече за фронтмена Nergal. Но историята ни е научила, че изкуството в крайна сметка трябва да се изстрада. Nergal се пребори с болестта, а Behemoth издадоха епохалния “The Satanist”, който оглави почти всяка годишна класация (включително и на Metal World), а журналистите и до днес си търсят поводи да пишат за него (включително и авторът на това ревю).
С “The Satanist” Behemoth развиха стила си и се промениха. Може би им се наложи да пожертват някаква част от скоростта и бруталността си, но това им отвори вратите към театралното и атмосферичното. Не толкова в “The Satanist”, колкото в наследника му, “I Loved You At Your Darkest” (2018), Nergal успя да вмъкне и редица мрачни блус мотиви, поставени под въпрос, но все пак в голямата си част приети положително от феновете. В същото време обаче пропастта между новото и старото творчество на поляците взе да става прекалено голяма и дори отблъскваща за ядрото почитатели, които и до днес продължават да свързват Behemoth с онези три емблематични албума, споменати в началото. И ето тук се появява “Opvs Contra Natvram”, който трябва да потуши искрицата на конфликта, преди тя да се превърне в пожар.
Изглежда музикантите усещат добре настроенията на феновете си. Тук те градят мост между новото и старото, като в същото време гледат да не правят никакви крачки назад. Парчета като “Malaria Vvlgata”, “Neo-Spartacvs” и “Disinheritance” са типичните бехемотски мелници, познати от по-старите издания. Липсата на подобни песни в последните два албума обаче ги кара да звучат изненадващо свежо, макар и очевидно творческата стихия да е насочена в друга посока. Inferno е страхотен барабанист. Винаги е удоволствие да го слушаш в подобни произведения.
Не липсват и кинематографски моменти, основният от които е “Ov My Herculean Exile” – амбициозен проект, който макар и да има достойнства, не успява да се отличи в траклиста. Съвсем различна е съдбата на “The Deathless Sun”, където Behemoth дотолкова се впускат в мелодично и атмосферично експериментиране, че без да искат се превръщат в полските Rotting Christ.
Но кулминационната част на албума е в последните четири парчета. “Off To War!” е класически Behemoth, поставен на границата между “Evangelion” и “The Satanist” – безспорно много силно произведение. “Once Upon a Pale Horse” пък залага на умерено темпо и натрапчив груув, напомнящ нещо средно между Gojira и късните Satyricon, но с почерка на Behemoth. “Thy Becoming Eternal” е перлата в албума – мрачна, брутална, променлива, перфектно съчетаваща всички елементи в едно. Вече споменахме Inferno, но тук огромна похвала заслужава и самият Nergal. Китарите са впечатляващи и преминават през всичко – от дет метъл рифове през разлагане, та до директно свирене на цели акорди. И всичко това е поднесено с огромни количества тремоло. А втората част на песента е магия. Мелодични фонови хорове и минималистичен инструментал, прерастващи във фанатично скандиране “We hail Satan, we hail thee”. Закриващата “Versvs Christvs” тръгва там, където свършва “Thy Becoming Eternal” и макар да не успява да създаде внушителната градация от типа на “O Father O Satan O Sun!”, тя остава най-сложната, амбициозна и майсторска композиция в албума. Достоен завършек.
Както и да го гледаме, “Opvs Contra Natvram” не носи заряда на “Demigod” и “Evangelion”, не е брутален като “Zos Kia Cultus” (2002), не буди изненадата от “I Loved You at Your Darkest”, нито страхопочитанието към “The Satanist”. За преходния си характер обаче, “Opvs Contra Natvram” е качествен албум, какъвто малцина музиканти биха могли да напишат. Съдбата му ще е да бъде сравняван с всички изброени внушителни произведения на изкуството, но ролята му и истинското му място в дискографията на Behemoth вероятно ще бъдат разбрани напълно чак с появата на наследника му.
