Ahab са институция в дуум метъла, но какъвто и музикален авторитет да си, ако мълчиш в продължение на осем години, няма как да не породиш притеснение, че даже и известна доза раздразнение у феновете (питай Jari от Wintersun). Последният албум на немските разказвачи на мрачни морски истории излезе през вече далечната 2015-а година и настроенията, които донесе, бяха леко противоречиви. Ahab станаха известни в нишовия си жанр не само с уникалната си концепция, но и с бавния си и брутален звук. “The Boats of the Glen Carrig” (2015) беше наистина удивително издание, но леката му и на места твърде концентрирана психеделична посока очевидно загатна за дълго планирана и предприета стъпка по стъпка еволюция на групата. И точно тогава Ahab решиха да замълчат за осем години, а досега не бяха правили подобно нещо.
Излишно е да уточняваме, че “The Coral Tombs” е сред най-очакваните фюнеръл дуум албуми за тази година. Въпросът беше накъде ще поеме бандата – дали ще продължи естественото си развитие след “The Boats of the Glen Carrig” или пък ще се върне малко по-назад към култовите “The Call of the Wretched Sea” (2006) и “The Divinity of Oceans” (2009). Истината е, че има и трета истина. А тя е, че няма как да проследим развитието на многопластова група от ранга на Ahab еднопосочно. И ако не се чувстваш убеден в това твърдение, просто си пусни “The Coral Tombs”. Неизненадващата част тук е свързаната с морето тема. Този път немците ни представят своята интерпретация на „Десет хиляди левги под водата“ на Жул Верн.
Още първите секунди на “Prof. Arronax’ Descent into the Vast Oceans” обаче ще ти докарат лека екзистенциална криза, защото това, което започва, изобщо не звучи като Ahab. Вместо бавни и провлачени рифове, тук музиката директно влиза с бесни бластбийтове и истерични писъци. Ако си нетърпелив, ще ти се наложи да отвориш плейлиста, за да се увериш, че си си пуснал правилната група. След този краткотраен хаос борбата сякаш приключва, а на нейно място започва бавна, описателна и емоционално наситена приказка, каквато само майстор-разказвач може да представи. Кристалните рифове с дълги фрази сякаш отекват във вечността, а плавното им манифестиране върху пространствената основа на ритъм секцията наподобява успокоилите се води на океана след току-що отминалата буря.
“Colossus of the Liquid Graves” е най-компактната песен в записа. За скромните си близо шест минути и половина обаче тя ни представя поредица от класически дуумаджийски китари, върху които Daniel Droste успява да включи и ниските си ръмжащи вокали. За добро или за лошо, към момента тенденцията при Ahab като че ли е чистото пеене лека-полека да надделява над екстремното. Затова и песни като “Mobilis in Mobili” заслужават максимално висока оценка. Двойните каси и бавните рифове са комбинация, на която ще попаднеш и в други стилове, но единствено в дуум метъла е възможен този неповторим груув, който чуваме тук. “Mobilis in Mobili” е учебникарски пример за това как трябва да звучи едно парче, поставено точно на границата между дет и фюнеръл поджанровете на дуума. Заслужават споменаване и магнетичните двугласия.
В “The Sea as a Desert” и “A Coral Tomb” Ahab отново се връщат към психеделичните настроения. “The Sea as a Desert” е сред отличниците в албума, а екзотичният основен риф по някакъв странен начин прави далечни препратки към слъдж залитанията на Alice in Chains в едноименния им труд. Следва експерименталната “Ægri Somnia”, опитваща се като че ли да комбинира всичко чуто досега, което я прави изненадващо прогресарска. Ahab обаче са запазили най-болната част за финала – като изключим поредната доза емоционални чисти вокали на Drosde, в последните две минути на “The Mælstrom” се включва Greg Chandler от Esoteric и атмосферата помръква осезаемо.
От всичко гореспоменато би трябвало едно нещо да е станало ясно – “The Coral Tombs” не е “The Call of the Wretched Sea”. Днес Ahab са повече разказвателни и по-малко брутални. Едва ли можем да очакваме от тях да повторят автентичността на албума, който ги направи това, което са. Но и не би било здравословно да искаме подобно нещо. Промяната е естествена част от развитието на една група, а Ahab продължават да са също толкова умели творци, колкото бяха и през 2006-а, и през 2009-а, 2012-а и 2015-а. Осемте години са си стрували.
