Ако си поне бегло запознат с почти 30-годишното творчество на шведите Katatonia, още след няколко секунди от откриващото парче на “Sky Void of Stars” моментално ще забележиш шокиращия позитивизъм, струящ от него, или по-точно озадачаващата липса на запазената им марка разкъсваща депресия и агония, които да те смачкат още от първата песен.

Близо три години след “City Burials”, Katatonia издават запис, който е негова почти пълна противоположност и още с “Austerity” и “Colossal Shade” става ясно, че ни очаква именно неочакваното. На първо слушане, Katatonia звучат като изцяло различна група – напълно неузнаваеми, те представят една своя скрита страна, която никога не сме виждали толкова ясно изтеглена на преден план. Освен споменатата необичайна радост и топлина, завладели началото на “Sky Void of Stars”, шведите добавят и голяма доза прогресив метъл, благодарение на която силно напомнят по звучене на скандинавските си събратя от Amorphis. В “Opaline” вече се долавя лека меланхолия, но в пъти по-смекчена от тази, която сме свикнали да усещаме. Изненадите продължават и с “Birds” – едно още по-енергично и украсено с бързи рифове и сола парче, без нито капка негативизъм. “Drab Moon” от своя страна успокоява страстите, но внася по-скоро нежност, отколкото очаквания мрак. След нея е “Author” - първата песен до момента, която звучи достатъчно кататонично, за да не я припишем на друга група. Виртуозните сола към края ѝ са допълнително доказателство, че това са същите Katatonia, които така добре познаваме.

“Impermanence” продължава да се доближава обратно към същината на скандинавския студ и този път достига най-близо до него. Композицията е всичко, което заклетите фенове на бандата се надяват да чуят от самото начало на записа. Безупречни вокали, пропити с пареща емоция, болезнено красиви сола и мелодии, способни да събудят чувства и у най-закоравелите сърца. Оттам насетне, с втората половина на “Sky Void of Stars” Katatonia се потапят все по-дълбоко в свои води. Последвалата “Sclera” допринася за все по-острия обратен завой към познатото. Близо до финала, “Atrium” отново разсейва мъглата от меланхолия и пропуска светлина над прокрадналото се униние. Финалното парче “No Beacon To Illuminate Our Fall” завършва картината с може би най-тежкото досега музикално оформление от неравноделни ритми, променливо темпо и редуващи се тежки и нежни китарни моменти. Създавайки паралел между противоположните настроения в албума, финалът му прави едно кратко и хаотично обобщение на всичко чуто до момента.

Макар да имат вече ясно изграден стил и да не са се отдалечавали твърде много от него през годините, Katatonia доказват, че никога не е късно за промяна. Не е късно и една от най-депресивните групи в света да се отклони в напълно нова посока – но, разбира се, не прекалено надалеч. “Sky Void of Stars” е равни части сълза и смях, както и една сигурна стъпка напред към новото.