Аз дойдох да ви питам нещо: има ли по-тъпа работа от тая, в която си налял супер много труд и усилие, пък тя въпреки това инатливо отказва да изпъкне така, както си се надявал? Знам, че може да ви звучи сякаш сега ще започна да се оплаквам за нечие отроче – или пък за крипто инвестиции, до колкото думата “усилие” може да бъде валидна там – но не, ще си говорим за Amaranthe.
Вижте, няма да ви лъжа въобще: аз тотално забравих, че тоя състав съществува. През 2014-а издадоха един от любимите ми турбо-поп албуми, “Massive Addictive“, на фона на който не една лимонада се е разляла в колата, в кревата или, ако щеш, дори на гарата.
И после се мина едно такова време, издадоха един такъв албум, аз го пуснах и после – пшфюуу (знаете точния звук, не се правете, чичаците от входа го ползват много) – и край! Тая група спря да съществува. Докато сега не се появи едно промо на “The Catalyst” в кутията ми.
Та, драги ученици, да започнем от там. Някой може ли да ми каже какво е каталист? Не, Лили, това не е вид киста. Каталист е нещо, което засилва реакциите на други работи, без самото то да претърпява някаква промяна, като например – де да знам – да се счупи в процеса.
Това гръмко и описателно заглавие ми постави много сериозни очаквания, че този траклист ще ми отвее главата. Та, пуснах го и се поклатих малко, ама после започнаха едни такива анализи и разписвания на таблици, и аз трак по трак се чудех какво мога да кажа. Та, прецених, че да ви разкажа това, вместо да ви занимавам с таблици, би било по-интересно.
Но все пак, това е ревю, така че да засегнем съдържанието на “диска” (сякаш са ми пратили истински диск, представяте ли си?) е неизбежно. Еми – хъката-мъката, каза той, потривайки ръце като енот – не е като да не сте ги чували тия идеи преди.
Това си е много разочароващо твърдение след мощното интро. Но пък, например, след него е нужно да преминем през четири парчолака – един от които е буквално двуяйчен близнак на “Drop Dead Cynical” – докато стигнем нещо по-интересно.
И ей тука вече историята става супер драматична, така че си извадете тоалетната хартия от чекмеджето вдясно: трак пет е перфектният пример за този албум. Слушах го седем пъти днес и дори не си спомням заглавието му! Няма да погледна във файловете на “диска”, отказвам.
Но така де: пример е, защото в него се усеща колко много безбожно усилие е вложено тук. Чуваме Elize Ryd да вкарва покъртително пъстри вокали. Около вас виреят едни такива зверщини и украшения, и всичкото това без да излизаме от рамката на бандата.
И толкоз. Няма го пристрастяващият елемент. Котвата е вдигната и платноходката както леко влиза в едното ухо, със същата лекота излиза от другото. И дори не помним името на трака.
Сега, може аз да не съм таргета. Ама пък предвид разлетите лимонади, колко пък да не съм? Много исках да мога да ви кажа нещо различно, ама ако бях, щях да ви излъжа. Пък аз не обичам да лъжа метъляги, защото повечето са се били поне веднъж, което значи, че бият по-добре от хората, дето разправят, че се “бият много”.
Та мисля, че Amaranthe е време да си дадат една творческа пауза и да се преоткрият. И да, знам, че същото може да се каже за половината весели мощен-метъл състави (към едни вълци гледам), ама к’во да правиш?
Тейлър Суифт има цяла армия зад себе си – ако беше само шест човека, ехеее и тя съвсем да се е изчерпала иначе!
