Малко тъпо, ама последния път, когато си говорихме за Gost, проектът тъкмо изпадаше в ирелевантност. Беше Anno Satani 2019 и “Valediction” въобще не ми хареса. Музиката и там, и в следващите издания, сякаш бе затворена в някаква клетка на конформизма.
Но така става като подписваш със Sony. Историческите данни сочат, че в наши дни това си е най-близкото нещо до сделка с Лукавия.
Та, влачим я тази тегоба и един ден Зъкърбърговите ботовимчета (ботове-херувими са това, сещайте се малко) долетяха с нещо обещаващо: Gost отново сложи маската на Баалберит, за да обяви “Prophecy”. Еха.
Пускаш записа — насреща ти се мъдри интро. И в него звук чуваш как се съвкупяват оригиналната идея на проекта, с все маска и сатанизъм, с най-доброто от онова, което последва. Настава плах оптимизъм.
Трак по-късно оптимизмът вече окупира сетивата. Чуваме завръщане към синтуейв корените, примесени с щедри черпаци метъл. Не знам за вас, ама започва да ми звучи сякаш след 2018-а е станало направо 2024-та.
В траклиста? Наратив. В парчетата? Камари звуци, родени отсами концепцията за 80-арски хорър саундтрак. Композициите? Демонстриращи адски дълбока музикална култура. А обработката? Почти идеална.
Сега. Негово мракейшество Баалберит си е блекаджия. Та във връзка с това: има вокални тракове. Някои са сполучливи, други пък звучат все едно си си пуснал чешмата и на чучура има от ония мрежички. Ама пък поне не са много на брой.
Нататък: няма сила на този свят, която може да ме убеди, че финалната “Leviathan” не е съзнателен паралел с “Behemoth” – хитът, който издигна Gost изначално. Новият трак не е абсолютна вратотрошачка, но е страхотен, изпипан запис, на който бих се изкъртил.
“Prophecy” е точно това, на което се надявах. Основният му кусур е споделен с повечето comeback албуми: много са обрани. Сякаш на артистите не им стиска да пуснат онази сурова мощ, която ни е накарала да се влюбим в творчеството им.
Ама пък, знаете ли какво? Точно този тип издания доказват целия натрупан опит. Да ги слушаш е малко като да извървиш целия път наново, редом с артиста. И към края, щеш не щеш, започваш да осъзнаваш, че си е струвало.
Все пак, няколко кофти албума не са края на света. За това иде реч чак в “Prophecy”.
