“Pro Xristou” е заглавието, което носи четиринадесетият студиен албум на гръцките титани Rotting Christ. Изминаха цели пет години от предния им запис, “The Heretics”, и е напълно нормално да очакваме нещо велико, като се има предвид, че това е най-дългата пауза в дискографията им.
Да не забравяме и трите години, в които музикалният свят беше в колапс заради пандемия и затваряния. Много музиканти се съсредоточиха върху писането на нова музика, която тепърва ще започне да излиза. Станахме свидетели на солов албум от сърцето на Rotting Christ – Sakis Tolis, който остави много хора изненадани.
Защо изненадани ли? Защото “Among the Fires of Hell” звучеше точно като материал, писан за нов албум на Rotting Christ, но излезе под името на Sakis. Същевременно нямаше никакви новини за промяна в статуса на групата и продължавахме да очакваме нова музика от тях. Още тогава усетих, че в лагера на гърците се случва нещо необичайно. Безспорно Sakis е основната движеща сила там, но той не би могъл да направи нещо без съгласието и одобрението на брат си Themis, който е останалата част от Rotting Christ. Именно и затова “Among the Fires of Hell” изглеждаше като нещо, което не е планирано да се случи, но пожъна успех. Да, албумът не беше кой знае какво, но определено имаше доста свежи идеи и напомняше на някои класически албуми на бандата.
Но да се върнем към “Pro Xristou”. С обявяването на заглавието и обложката, моментално ентусиазмът у мен спадна. Този картина на Томас Коул – “Унищожение” – е ползвана от поне шест други групи през годините. Защо пак?... Заклевам се, бих направил по-добър арт, базиран на картината на Томас, абсолютно безплатно. Ама кой ме пита мен?
Албумът започва с едноименна песен, която е по-скоро интро. Нищо уникално, даже е скучно. Върху маршов ритъм върви речитатив с изброяването на имената на демони и божества. Не е нещо което ще те събори от стола или надъха. Следва обаче “The Apostate”, която плътно застава зад името на албума. От първия акорд ще познаете, че това са Rotting Christ. Песента е вдъхновена от римския владетел Флавий Клавдий Юлиан, известен още като последният езически император на Рим. Той е наричан от християнската историография с името Юлиан Апостат (Юлиан Отстъпник). Въпреки интересната идея, песента е доста “generic” и съм сигурен, че всичко идва от хоровете, които най-вероятно са семплирани в поне пет други песни на състава от последните години. В “Like Father, Like Son” отново звучат абсолютно заучени фрази, рифове и мелодии. Тази песен, макар и не лоша, не допринася с нищо към албума и дори леко дразни с простотата си.
До тук съм по-скоро разочарован от “Pro Xristou”. В последните години Rotting Christ се опитват да наблягат повече на епичността, което на моменти им се удава, но и понякога им изиграва лоша шега. Надявам се да има поне няколко “резачки”. Още си спомням с умиление албуми като “Theogonia” и “Aealo”, които ти късаха главата от самото начало, играеха футбол с нея, а в края вече се гавреха с безжизненото ти тяло! Следва “The Sixth Day”. Е, тук вече паднах от стола. Ами тази песен съм я чувал и преди, бе! Това е точно “My Salvation” от соловия албум на Сакис… Брат, чак толкова ли те мързи, или забрави? Един и същ риф, една и съща мелодия... дори хоровете са същите. Директно бесен скип към следващата, псувайки. “La Lettera Del Diavolo” върви просто като фон и отминава без отново да остави особено впечатление. В началото дори наподобява на “по-изморен” вариант на “Elthe Kyrie” от “Rituals”. “The Farewell” е може би първата композиция от албума, която изслушах с удоволствие и интерес, дори си я пуснах отново. Интересен риф и брутално яка бас линия с прекрасна градация. Силно се надявам този трак да влезе и в концертните им сетове, но подозирам, че този албум ще е игнориран на живо. “Pix Lax Dax” е другото парче, което леко започва да изравнява везните. Въпреки че отново имаме заучени рифове и абсолютно предвидими мелодии, песента директно влиза в моя плейлист занапред.
“Pretty World, Pretty Dies” се оказа личния ми фаворит в този иначе безидеен албум. Парчето е като нещо старо, останало от времената на “Theogonia”, когато Rotting Christ за пръв път залитнаха към етно и епични елементи. Прекрасен текст с епична мелодия и хорове, вървящи успоредно с барабанните топовни изстрели на Темис! Още един задължителен трак за концерт. “Yggrasil” е песен, към която подходих с голямо снизхождение. Някак си не ми се връзваше и като име на фона на всичко. Точно за този баланс между епичност и метъл споменах малко по-горе. Като оставим настрана нордическата тематика, която вече е толкова изтъркана, песента има една филмова епичност, която не ме кефи особено, но през призмата на Rotting Christ се е получила интересно. Епичността продължава и със “Saoirse”. Преведено от ирландски това означава “Свобода”. Неслучайно заглавието е ирландско, тъй като се разказва за техния крал Diarmait mac Cerbaill, който е известен с това, че е последния владетел на Ирландия, практикувал езически ритуали. Идеална песен за край на албума, но дали това е достатъчно? За мен не!
Пет добри песни не оправдават пет посредствени. Rotting Christ за мен винаги са били група със специален статут и този запис ми идва леко като отбиване на номера, защото знам какво могат. Знам какво може дори само Sakis. В момента си личи, че е раздвоен и собствените му идеи се оказват недостатъчни. Той трябва да излезе от комфортната си зона, да спре да пише песни по спомен и да е смел в творчеството си. А защо не да остави и някой друг от състава да напише нещо? През годините в него минаха страхотни музиканти, които можеха да допринесат с нещо, а не да са просто наемници. Вдъхновението е нещо много важно и когато го няма, си личи.
