Mushroomhead са една от най-криворазбраните групи в метъла. Така си и остана, че мнозина продължават и до днес да ги свързват единствено с драмата около „враждата“ им със Slipknot. Други пък виждат етикета „ню метъл“ и директно ги отписват, още преди да са ги чули. Или пък ги слушат с вече изградени и трудни за преодоляване предразсъдъци. А истината е, че Mushroomhead са много по-близо до Faith No More, Ministry и Marilyn Manson, отколкото до Slipknot, Korn и Mudvayne, макар че, няма как да се отрече, и при тях има ню метъл вдъхновения. Когато се разглеждат като индъстриъл банда, оценката се променя драстично.
През 2020-а, в сърцето на пандемията, гъбите надминаха себе си, издавайки брилянтния “A Wonderful Life”. Злокобен, психарски и експериментален, той носеше най-доброто, на което е способна шайката от Охайо. Записът беше толкова силен, че влезе и в годишната класация на Metal World. Шест години бяха нужни на музикантите, за да го издадат. И си заслужаваше.
“Call The Devil” идва едва четири години след предшественика си, което за Mushroomhead е нещо съвсем нормално. Само че с по-малкото разстояние между изданията идват и по-големи проблеми. Визуално “Call The Devil” не може да се мери с “A Wonderful Life”. Даже едва ли ще е пресилено твърдението, че през 2024-та иначе имиджово безупречните Mushroomhead издават може би най-зле изглеждащия си албум.
Това не е всичко. В “Call The Devil” за пръв път не участва нито един от оригиналните вокалисти на бандата. Ако притесненията около липсата на Jeffrey Nothing в “A Wonderful Life” бяха сериозни, но в крайна сметка неоснователни, то отсъствието както на него, така и на J Mann в “Call The Devil” си казва думата. И въпросът не е в това, че новите попълнения не се справят добре. Напротив, и тримата държат много високо ниво (особено Jackie LaPonza). Проблемът е в композирането.
Още от самото начало става ясно, че с новия албум Mushroomhead ще се опитат да пресъздадат звученето от по-късните си издания: “Savior Sorrow” (2006), “Beautiful Stories For Ugly Children” (2010) и “The Righteous & The Butterfly” (2014). Ако разглеждаме “Call The Devil” в компанията на тези три заглавия, тогава той има някакъв смисъл. Но дори и тогава горните три са просто по-силни. Новият запис много често е повече тежък, отколкото оригинален. На места пък се движи твърде мудно. Да, Mushroomhead имат добри бавни песни, но представените тук “Emptiness” и “Grand Gesture” по никакъв начин не успяват да се доближат до високата летва, поставена с примери като “Nowhere To Go”, “Graveyard Du Jour” или “The Heresy”.
И все пак “Call The Devil” има и сериозни достойнства. Dr. F не е Shmotz, но работата му върху семплирането и оркестрациите е много добра. Вокалите са очаквано силни. Присъствието на фронтдамата Jackie LaPonza е все по-явно и така е по-добре. Steve Rauckhorst е взел най-доброто от Mike Patton и вече успява да изгради собствен облик извън този на заместник на Jeffrey Nothing. Синглите “Fall In Line” и “We Don’t Care” са сред най-доброто от Mushroomhead. Към тях задължително добавяме и “Hallelucination” (може би най-силното парче в албума) и откриващата “Eye To Eye”. Към финала пък скромно си проправя път и “Shame In A Basket”.
Към “Call The Devil” трябва да се подходи с търпение и доста слушане. Макар че има качества, които се откриват с времето, той е крачка назад за Mushroomhead. Композирането е припряно и прибързано. Записът се усеща по-дълъг, отколкото е в действителност. Потенциалът е налице, но може би Skinny и компания ще трябва за следващия път да преразгледат стратегията.
