Лев Толстой правилно е отбелязал, че човекът е една дроб, в която числителят се равнява на реалните му достойнства, а знаменателят – на мнението му за самия себе си. В този ред на мисли е трудно да не забележиш как стойността на Tuomas Holopainen започна да пада стремглаво след “Once” (кога минаха 20 години!) и понастоящем е доста под 1. Разбира се, не без принос за това са Nuclear Blast, които подхранваха тази тенденция с милионни бюджети за продукциите и маркетинга на Nightwish, както и армията от войнстващи тийн фенове, чиято сляпа отдаденост към групата граничи с религиозен фанатизъм, но в крайна сметка е лична отговорност на всеки да си дава трезва сметка за своите способности и ограничения.
Финландците бяха в стихията си, когато в началото на кариерата си свиреха симфоничен пауър метъл – иновативен, емоционален и завладяващ. След това незнайно защо Tuomas повярва, че има качества за автор на холивудска филмова музика – заблуда, която постепенно превърна Nightwish в претенциозната пародия на метъл група, която са днес. Макар и сравнително късно, иконичният Marko Hietala вече се спаси от този компрометиран състав. Единственото обяснение за продължаващото присъствие в него на Floor Jansen – певица с огромни дадености и доказан афинитет към комплексните музикални форми – е финансовата мотивация. Навярно същото привлече Kai Hahto и Jukka Koskinen от Wintersun – виртуози, които не използват и една десета от уменията си за осъществяването на елементарните умотворения на тартора си.
“Yesterwynde” съвсем очаквано продължава насоката на образците на превзетостта “Endless Forms Most Beautiful” и “Human. :||: Nature”. Нещо повече, той извежда тяхната куха бомбастичност до такива нива, че извращения като “Dark Passion Play” и “Imaginaerum” започват да ти се струват приемливи в съпоставка. Защото от каквито и дефицити да страдаха последните (а те, ей богу, не са един или два), в тях поне песенното начало все още доминираше над грандоманските напъни на Tuomas да превърне стила на бандата в музикален еквивалент на някоя от последните гаври на Disney с „Междузвездни войни“. Сега получаваме само въздух под налягане, който твърде бързо напуска лъскавата си опаковка.
Записът действително е труден за възприемане, но не заради някаква естествено присъща сложност, а просто защото струва сериозни усилия да откриеш нещо ценно в него. В партиите на Floor отново липсва динамика, но пък не липсват всевъзможни лигавщини и фасони, които маестрото явно намира за изтънчени. Не стига че за пореден път Troy Donockley ни натрапва гайдата си ни в клин, ни в ръкав, ами сега трябва да търпим и невзрачното му пеене. Вокалите му са в най-добрия случай безлични и не може да става и дума за сравнение с безподобния Marko. Иначе компетентната ритъм секция е погребана в микса, докато китарата на Emppu Vuorinen на моменти изцяло превзема въпросния – странно решение, предвид неспособността му да роди макар и един запомнящ се риф.
Всичко това е затрупано под купчина оркестрации, записани и продуцирани безупречно, но лишени от всякакво чувство. Някога един прост синтезатор успяваше да придаде неповторима красота на песни като “Beauty and the Beast” и “Stargazers”, а сега и цяла филхармония не може да измъкне претруфените “Something Whispered Follow Me” и “Spider Silk” от собствената им безидейност. “The Antikythera Mechanism” отчаяно се мъчи да бъде “Planet Hell 2”, докато “Sway” се родее с “How’s the Heart?” и заслужено грабва наградата за най-нелепа балада на годината. “An Ocean of Strange Islands” и “Perfume of the Timeless” пък отегчават с прекомерното си времетраене, все едно изкуственото раздуване на даден мотив може автоматично да превърне дадена композиция в шедьовър. Само модерната “The Children of 'Ata” и неподправено тежката “The Weave” радват с откъслечни проблясъци, които обаче далеч не са достатъчни да спасят албума.
В “Yesterwynde” има много театралност и много пластове звук, но твърде малко музика. Това не е симфоничен метъл – дори и посредствен такъв – а поредната маниерна изгъзица на Tuomas и компания. Крайно време е тази агония да приключи веднъж завинаги, но съдейки по комерсиалния успех на късните Nightwish, това едва ли ще се случи скоро.
