Grand Magus са едни от знаменосците на традиционния метъл и олицетворение на максимата, че постоянството е в основата на успеха. И наистина, за последните 25 години те нито веднъж не разочароваха с неискреност или комерсиални експерименти. Еволюцията им беше бавна и постепенна, обусловена от упорития им отказ да въведат каквато и да е модерност (освен чисто звукова) в музиката си – и така вече десети албум.
“Sunraven” е издържан предимно в късната хеви/пауър стилистика на шведите и не изненадва с нищо, нито поема каквито и да е рискове, но това не му пречи да е изключително ударен и ефективен. Тук-там се срещат по някое дуумаджийско залитане и по някой блусарски груув, но ритмиката е преобладаващо енергична, а парчетата – кратки и целенасочени. Триото явно е търсило максимална простота в композирането и директност във внушенията, и така е изковало своя най-вдъхновен и грабващ опус от поне десет години насам. Същевременно това е и първият изцяло концептуален труд за групата, базиран на староанглийския епос за Беоулф и Грендел.
Тук няма открояващи се хитове, но това не е минус, а белег на един състав, напълно усъвършенствал и овладял звученето си. JB Christoffersson може да не е надарен с кой знае какъв гласов диапазон, но това не му пречи да е повече от авторитетен във вокалната част, като наред с това реди пирамида от гигантски рифове и внимателно развити сола (само чуй “Hour of the Wolf” и “To Heorot”!). При все че всяка песен има свой характер, събрани накуп, те се усещат като части от хомогенно цяло. От героичния устрем на “Skybound” до почти елегичната “The End Belongs to You”, записът е неизменно наситен от едно батално-мъжествено настроение, което не оставя място за безразличие. “The Wheel of Pain” посреща с риф а ла Amon Amarth, за да прерасне в един от най-паметните припеви на бандата, докато “Winter Storms” надгражда наследството на AC/DC с много нужна мелодичност. Духът на Black Sabbath оживява в “The Black Lake”, този на Judas Priest доминира скоростната “Hour of the Wolf”, а пък “Grendel” вика асоциации с осемдесетарските класики на Dio.
Привидно незабележителен, но всъщност удивително достъпен, “Sunraven” е от онези албуми, които с всяко следващо слушане все повече ти влизат под кожата, докато изведнъж не осъзнаеш, че си ги научил наизуст. Той е пропит едновременно с типичното за Grand Magus чувство за безвремие и с присъщата за старошколския метъл епичност – доказателство, че и с ограничени изразни средства можеш да постигнеш сериозен резултат.
