Сипи си нещо, че днеска имам бая за казване. Не, не ми хареса тоя албум. Сега ще ти обясня защо.
Помниш ли като излезе “The Astonishing” и хората рязко се разделиха на “много зле” и “доста свежо”’? Аз успях да го оценя. Не беше перфектен, но беше нещо, което групата очевидно трябваше да пробва. Е, “Parasomnia” е някаква вариация на същата идея: силно наративно-концептуален албум, само че с продължителност, която не те задължава да имаш билет за “Синема Сити” като ще го слушаш.
Звучи супер. Ама нещо не се получава.
За да не ми се налага да го споменавам пак през пет реда: да, Portnoy се върна. Кеф голям! Още в първия трак му се дава поле за изява да затвърди позицията си, а и целият траклист си има засилено присъствие на барабаните, така че да: ще го усетите. Справя се чудесно, но това всички вече го знаехме, поради което нямам намерение да го повдигам пак. Имаме по-важни неща за дискутиране, като например факта, че този албум е доста зле.
Първото парче започва с неадекватно дълъг ембиънс, но поне като реалната музика започва, звучи впечатляващо… Поне докато не зазвучи първия риф, който е супер чут и дърт. Ако не се сещаш поне за две-три групи, които са го ползвали, значи наистина трябва да поработиш върху музикалната си култура. Ама чакай, има още: следва клавирна вариация върху него и звучи изключително нескопосано и нискокачествено, като от една от онези италиански симфоник метъл групички, чиито тениски псевдо-готик мацките носят по фестовете.
Ама все тая: инструментално интро е. Как е първата песен? Наративна бъркотия. Разправяме за някакъв кошмар, но инструменталът и изпълнението не могат да решат дали ще го страхуваме или възпяваме. Кефи ли ни, страдаме ли го? Музиката е толкова заета с това да бъде префърцунена, че не може да се придържа към заявената си концепция.
Нататък положението не става особено по-розово. Имаме Dream Theater-ски прочит на това как ще звучи радиофрендли рок парче. Почти всеки основен риф в траклиста остава чут, което е направо срамно за състава. “Deep Asleep” е първият по-интересен запис тук, като изключим солата – да, пуснаха ме за национално издирване вече, не е нужно да се обаждате на Petrucci Полицията – които са твърде типични на тоя етап. Ето ви ужасна идея за drinking game: пийте всеки път когато Джонката свири изчистено, ефирно соло на фона на далечни хорове. В никакъв случай не играйте това на фона на “The Astonishing”, че може да се налага да ви връщат за ремонт на черния дроб.
Целият траклист е осем композиции, от които една е изцяло наративен амбиънс, а другият е интрото. Къде в тази продължителност, която едва-едва можем да зачетем като LP, успяха да вкарат и седемминутна мудна балада?! Разбирам, има ненормални хора, които обичат балади. Ама тази очевидно не е записвана за този албум, защото просто въобще не им се вписва в наратива на изданието.
Доколкото е хубаво, че не ти трябва билет за кварталното кино, ако искаш да чуете самия албум, за последния трак може и да ти се наложи да отвориш един YouTube. Парчето е 20 минути, но това мен само ме надъха. Една от малкото групи, които доказано умеят да държат вниманието на слушателя за дълги промеждутъци, е точно Dream Theater.
“The Shadow Man Incident” е яка идея, която почти никой няма да оцени. Музиката вътре е супер претенциозна и музикантска. В смисъл: нормален човек няма да седне да го слуша това, освен ако не го насилят в час по музика. След мега сложния риф, за втори път в албума – след интрото – се завръщат отвратителните, нискокачествени клавири, което просто е без коментар. Но пак намираме начин да копаем нови дъна: включват се вокалите и налице имаме същия наративен дисонанс. Някой се буди от кошмар, но изпълнението на LaBrie звучи сякаш лирическият герой тъгува по най-голямата любов на живота си. В бонус: текстът също е бездарен и плосък.
И след като някак си изтърпял половината от това изтезание, изведнъж чуваш Dream Theater в пълния им блясък (клипът горе направо почва от тоя момент). Започва един низ от брилянтни звуци, които те карат да се чувстваш сякаш си вдигнал температура и полудяваш в реално време, докато си надрусан. Иде реч за чиста доза музикално вдъхновение, което за щастие продължава до самия край на изданието. И трябваше ли да ме карате да лазя през мръсни, наркомански стъкла, че да стигнем до там, бе?
Ей ви я истината: религиозните фенове на групата ще ми кажат, че греша. Ама това правят всички фанатици. От друга страна, много е трудно да си състав като Dream Theater и винаги да звучиш уникално. В същото време, няма как това твърдение да е напълно вярно, защото, както видях малко по-нагоре, все пак го могат, когато поискат. Така че нещата опират до вайба на изданието. Звучи ли като Dream Theater? Да. Има няколко абсолютно недопустими безумия вътре, които действително не знам кой е пуснал в мастъра.
Ама пък от друга страна: в днешно време на средностатистическия слушател му ръкопляскаме, ако успее да не си обърка жака на слушалките с връзките на обувките (а повечето дори ползват безжични слушалки).
Аз лично никога няма да си пусна този албум втори път. Беше истински тормоз да го изслушам: много е мрънкащ откъм тематиката, а музиката сама по себе си не предлага достатъчно качества, че да е заслужила място в паметта ми. Може да ти звучи сякаш бая ги насолих, ама имай предвид, че съм отгледан с тая група. Важно ми е да са яки! Но и ми е важно да съм честен: “Parasomnia” е, без съмнение, най-тъпият запис на Dream Theater до момента.
Ако не ми вярваш, ще ти дам по-конкретен пример защо го казвам. Из албума витае един лайтмотив. Това е топ идея, защото е хем готин музикален елемент, хем е нещо, което групата не е прилагала в творчеството си в такъв мащаб. Отделно се вписва в наратива: на момента се усеща точно като някакво присъствие, което спуска поглед към теб от ъгъла на стаята. Реализацията е вплетена умело в микса, като на моменти дори трудно се открива, но е там в почти всеки трак, не успях да го намеря само в един (познайте дали не е тъпата балада, ама както и да е). Промените му по отношение на звук и темпо изменят константния низ от ноти по начини, които доказват стабилна доза умисъл и вдъхновение.
И трябваше ли целият този мотив да е почти изцяло заимстван от единственото парче на Annihilator, което е буквално на същата тема като целия този албум?! Дори те на свой ред са го крали от някъде другаде, сещам се за ред примери с подобен мотив, на този етап е клише.
Какво да ти кажа повече? Претенциозен албум, който лесно се разпада при най-малкия опит за критичен анализ. Да, много са добри тези музикантчета! Ама това мисля, че на всички вече ни беше пределно ясно и не е извинение да крием истината.
А, и btw, обложката пак е зле. Доста очебиен Фотошоп. Струва ми се, че банда от този ранг може да си позволи нещо по-качествено. Ама си мислех и че не биха припарили до това да ползват музикални клишета.
