Когато преди 25 години Rhapsody за пръв път заговориха за “холивудски метъл”, почти никой не схвана какво имат предвид. На пръв поглед подобно словосъчетание звучи като нелеп оксиморон и наистина не беше най-адекватното определение за стила им, поне от маркетингова гледна точка. Чак в късните солови проекти на Luca Turilli тази концепция започна да се избистря и да добива смисъл, но така и не се разви докрай.
Едва ли има много усещания, по-удовлетворяващи от това да видиш как някой, когото си вдъхновил, продължава и надгражда делото ти. Daniele Mazza все така уверено върви по стъпките на великия си учител и вече е един от най-търсените оркестратори в цялата метъл сцена. А това, което постига в петия запис на подопечните си Ancient Bards, не просто реабилитира някогашните стремежи на Rhapsody, но и започва цяла нова глава в книгата на симфоничния метъл.
Музиката на Ancient Bards винаги е носила подчертано визуален характер, но в “Artifex” това качество е изведено до съвсем ново ниво. Ако затвориш очи, докато го слушаш, никак не е трудно да си представиш, че си в киносалона и край теб върви високобюджетна холивудска продукция (мисли си по-скоро за “Конан” и “Властелинът на пръстените” вместо за късните “Междузвездни войни” или други полюции от последните 15 години). Освен на лирическо ниво, отделните песни са свързани идейно и тематично, преливайки неусетно една в друга, което допълнително засилва впечатлението за един голям саундтрак.
Оркестралните и хоровите пасажи тук са не просто изящно допълнение, а водещ композиционен прийом, в резултат на което виртуозното пауър метъл начало, с което бандата се прочу, често отстъпва пред мащабни симфонични пейзажи. Това е най-съществената и трудна за приемане промяна в албума, но след достатъчно време, прекарано с него, осъзнаваш, че всъщност е идеално балансиран и не би могъл да звучи по друг начин. Разбира се, не липсват мощни, класически парчета – такива са “My Prima Nox”, “The Empire of Black Death” и “Soulbound Symphony”. В контраст с тях стоят потресаващо красиви балади като романтичната “Unending” и сърцераздирателната “Sea of Solitude”, които могат да съперничат на най-паметните изпълнения от поредицата “Final Fantasy”. Най-въздействащи обаче са моментите, когато всички познати и нови елементи се сливат в мелодично съвършенство: “Proximity”, “Mystic Echoes”, “Under the Shadow”.
Дали “Artifex” е най-силният труд на Ancient Bards досега? Обективно погледнато, едва ли – предходните им издания значително го превъзхождат откъм композиционна сложност и инструментално майсторство. Само че в изкуството обективността не значи много, когато нещо в теб те кара да го преживяваш отново и отново, да се изгубиш в атмосферата му и да чувстваш всеки тон така, сякаш е изсвирен специално за теб. Тук италианците опитват нещо различно, което разчупва стила им, трогва с покъртителна емоционалност и току-виж разкрие път към творческо дълголетие.
