От банда надъхани гимназисти през символ на немския звук в края на 90-те до модерни хард рок шегаджии, Edguy си остават едно от най-важните явления от второто поколение на европейския пауър метъл. След серия от неубедителни издания, шайката на харизматичния Tobias Sammet сякаш отново е напипала вярната посока със “Space Police - Defenders of the Crown” – албумът, който според самия Tobi е обречен да се превърне в мерило за качество за бъдещите им усилия…

“Space Police” се появи някак внезапно, но определено е стъпка напред за Edguy. Поздравления!

Да, мисля, че е по-тежък от всичко, което сме правили досега. Не знам защо се получи така, но след края на турнето на Avantasia през август миналата година се върнах у дома с убеждението, че останалите от бандата ме чакат, за да започнем работа по нов албум на Edguy. Не исках да ме подканят и увещават, затова реших да поема инициативата и директно им предложих да започваме. Те бяха шокирани от това, че съм готов толкова бързо, макар че аз изобщо не бях готов – просто исках да съм първият, повдигнал темата, хаха! Не бях написал нито едно парче; имах само откъслечни идеи, но нищо завършено. Отидох направо при Sascha (Paeth, продуцент на групата – б.а.) и заедно аранжирахме първата песен, без да казваме нищо на останалите. Просто исках да имам някаква отправна точка. Така се появи “Sabre & Torch” – момчетата я харесаха и чак тогава осъзнах колко е тежка всъщност. В този момент беше определена и насоката на целия албум – всички останали парчета трябваше да са на същото ниво.

Разбрахме се да влезем в студиото в началото на ноември, което беше само два месеца след като започнахме да говорим за новия албум. Графикът беше безумен и трябваше да работя по нощите, но всичко проработи в крайна сметка. Не очаквах да напишем толкова добър албум в толкова кратък срок. Написах седем песни сам и две заедно с Jens (Ludwig, китара – б.а.), а една е кавър… Не знам дали мога да говоря за някакъв ангел-хранител, който бди над Edguy, но резултатът надмина всичките ни очаквания и получаваме страхотни реакции.

Наистина сте успели да съчетаете най-доброто от модерния ви период с класическия Edguy звук. Имаше ли подобно намерение от самото начало?

Трудно ми е да кажа, защото никой от нас нямаше ясен план преди да започнем работа по “Space Police”. “Sabre & Torch” наистина ни звучеше познато по един приятен начин…

Донякъде напомня на “Mysteria”!

Да, напомня на “Mysteria”, на “Painkiller” и на други любими парчета, без да звучи сходно с тях. Настроението и чувството в нея са 100% Edguy, независимо дали говорим за Edguy от 2014-а или Edguy отпреди години. На някакво подсъзнателно ниво започнах да равнявам и останалите песни спрямо нея и това се оказа решаващо за звученето на албума. Не беше нещо преднамерено, просто го оставихме да се случи.

Забавно е, защото “Age of the Joker” беше най-успешният ни албум – като продажби, турнета и т.н. Всичко в него беше изпълнено много добре и според много хора щеше да е глупаво да променим каквото и да е в наследника му, но просто направихме това, което ни се стори правилно. От комерсиална гледна точка е лудост да издадем нещо толкова различно, но от друга страна, това винаги е било характерно за Edguy.

Има някои интересни експерименти в записа – например кавъра на “Rock Me Amadeus”. Какво те накара да избереш това парче?

Отново, това не беше много разумно бизнес решение, хаха… Всъщност лейбълът ни искаше да го свали от албума, или поне да го превърне в бонус парче. Ние обаче настояхме, защото това е Edguy – винаги сме искали да правим нещата по свой начин. Осъзнавам, че изглежда като странен избор за една хеви метъл банда; никой не го е правил досега, поне доколкото знам. Причината е много проста – открай време съм огромен фен на Falco. За мен той е епитомът на декадентската, самоиронизираща се поп звезда. Освен това е пионер в много отношения – беше един от първите бели изпълнители на “черна” музика, при това с характерния австрийски диалект. Беше един от ранните RnB певци, още преди този термин да се появи официално. Когато бях на осем години, го видях по телевизията за пръв път и веднага ме спечели. Винаги съм искал да запиша негов кавър, което е доста трудно. Не знам дали друга метъл банда би успяла да го направи и същевременно да й се размине, но Sascha все пак ни окуражи. Получи се нещо, което е едновременно самоиронично, мегаломанско и майтапчийско и в крайна сметка пасваше на Edguy.

Аз ли си въобразявам, или настроението на “Love Tyger” има нещо общо с “Lavatory Love Machine”?

Да, съгласен съм! Със сигурност не е било нарочно, но е интересно, че го казваш. Всъщност припевът на “Love Tyger” беше написан преди близо шест години, но тогава просто не можех да го свържа с някаква цялостна композиция. Понякога просто е неправилният момент за правилното парче – губиш емоционалната привързаност към него и го оставяш да събира прах по рафтовете. Години по-късно откриваш нещо в него, то започва да те привлича отново и заживява свой живот. Мисля, че “Love Tyger” е изсвирена по-добре от “Lavatory Love Machine” - все пак имаме десет години опит в повече - но като цяло позитивното чувство и отношението определено свързват двете песни.

“The Eternal Wayfarer” също е забележителна песен – много епична и с някои характерни черти на стара хард рок класика. Текстът й е доста дълбок и провокира размисли…

Оформянето на “The Eternal Wayfarer” беше като сглобяване на пъзел. Отначало се появиха основният риф и клавирната партия, после открих още един стар припев, а накрая дойде и интродукцията, която донякъде ми напомня на Def Leppard. Постепенно развивах тези теми и песента ставаше все по-дълга и по-дълга. Въобще, това е скъпа за мен композиция, защото и в лирически план е много съдържателна и духовна. Първоначално дори беше озаглавена “The Spiritual Wayfarer”, но реших, че това би могло да отблъсне някои слушатели. Тя задава въпроси за безсмъртието на душата, кармата, прераждането, вечността и всички тези неща, които са занимавали човека от древни времена.

Някои хора сигурно пак ще си кажат, че се лигавим и сме несериозни със заглавие като “Space Police”, ченгето на обложката или парчета като “Do Me Like a Caveman” и “Love Tyger”. Почти всяка песен обаче носи повече от едно значение. Ако се задълбочиш в текстовете, ще осъзнаеш, че всъщност са доста интелигентни и няма нищо глупаво в този албум. Едно парче може да изглежда иронично и пак да разисква сериозни теми.

Tobi, как успяваш да откриваш вдъхновение след толкова години и издадени албуми?        

Нямам представа! Мисля, че важното е да се наслаждаваш на това, което правиш. Ако професията ти носи удоволствие и я вършиш искрено, ще успееш – може би не комерсиално, но със сигурност като артист. Не го правя заради парите, нито защото зад гърба ми стои човек с пистолет, принуждаващ ме да пиша музика. Просто обичам да слизам в мазето си и да творя. Искам да забавлявам самия себе си и знам, че ако постигна това, други хора също ще оценят музиката ми. Ако не я харесвам сам, как бих могъл да очаквам който и да е друг да я хареса? Аз съм едновременно най-големия си фен и най-яростния си критик, затова се стремя да създавам албуми, които ще харесвам дори след 10 години.

Обикновено младият музикант винаги е пълен с идеи, но няма ресурсите, нужни за реализацията им. По-късно, когато е успял и известен и има голям лейбъл зад гърба си, често вдъхновението го няма. Не мислиш ли, че това е случаят с много групи?

Не би трябвало да съдя други банди, но за мен най-важното като творец е да не се разсейвам от маловажни неща. Разбира се, важно е да имаш договор и лейбъл, който да те финансира за една добра продукция – нямам право да злословя по адрес на музикалната индустрия, защото без нейната помощ не бих могъл да наема оркестър за Avantasia, нито да си позволя записи в добро студио или да каня най-известните изпълнители. Комерсиалният аспект е важен, но не трябва да е водещата мотивация за това, което правиш. Най-важно винаги ще е да влагаш цялото си старание и любов в музиката и да се наслаждаваш на създаването й. Същото важи и за всичко друго в този живот – дадено ни е ограничено време и не можем да го пилеем, като вършим нещата половинчато. Не се разсейвай с броене на пари, с наркотици или алкохол; помни колко е ценно за теб това, което правиш. Ако ще записваш албум, само защото това се очаква от теб, по-добре не го прави. Стани таксиметров шофьор или готвач, но не прави нещо, което не ти идва отвътре. Всеки път, когато записвам нов албум, ме спохожда усещането, че трябва отново да заслужа привилегията да съм професионален музикант. Когато се кача на сцената, не искам хората да си казват: “Справял се е и по-добре, но нека почакаме за “King of Fools”…

Edguy е от малкото групи с постоянен състав. Как го постигате?

Просто нямаме други варианти, хаха! Нямаме друго образование, пък и всеки е толкова горд от това да бъде част от бандата, че и през ум не му минава да напусне! Истината е, че просто сме много добри приятели. С Jens и Dirk се познавам от 26 години, а бандата съществува от 22 – човек не се отказва от нещо подобно. Имали сме добри и лоши моменти, случвало се е да се караме, досущ като в едно семейство. Аз, разбира се, съм егоцентрик, но те винаги са го знаели и ме търпят. Всички осъзнаваме, че сме невероятно привилегировани да бъдем част от банда, с която можем да обикаляме света, да записваме музика и да я представяме пред публика. Благодарни сме за това и ми се ще да мисля, че сме достатъчно умни, за да се справяме един с друг.

Не мислиш ли, че една от причините хората да ви обичат се крие в това, че не се взимате твърде на сериозно, за разлика от повечето метъл групи?

О, ние се взимаме много на сериозно, просто останалата част от света не ни възприема така, хаха! Но наистина, много от бандите, с които съм израснал, имаха подобен подход. Например Queen, Twisted Sister и AC/DC имаха изключително сериозно отношение към музиката си, но умееха и да се подиграват на самите себе си. Те не се притесняваха да разкриват абсурдната страна на рок и метъл бизнеса. Същото е и с мен. Никога не съм си позволявал да подходя несериозно към музиката – даже мога да бъда абсолютен маниак в студиото, когато нещо не се получава по начина, по който съм си го представял. Само банда, която е напълно отдадена на изкуството, би инвестирала толкова време, пари и нерви в създаването на всеки свой албум. Що се отнася до имиджа обаче, там си позволяваме всякакви волности.

Хеви и пауър метълът бяха доста замрели в началото и средата на 90-те години, когато вие прохождахте. Какво ви накара да свирите в този жанр и гордееш ли се с факта, че бяхте една от групите, отговорни за възраждането на интереса към него?

Не знам дали заслужаваме чак такова признание. Все пак хеви метълът никога не е загивал – просто беше хванал малко прах. Никога не сме правили съзнателно решение да свирим този тип музика, в известен смисъл нямахме друг избор. Винаги съм бил огромен метъл фен, от малък слушах AC/DC, Kiss, Iron Maiden, Dio, Helloween… Още на 10-годишна възраст бях сигурен, че един ден ще съм музикант. Когато бях хлапе, понятието “пауър метъл” дори не съществуваше, или поне не го бях чувал. За нас нямаше значение дали харесваш Iron Maiden или Def Leppard, защото всичко това беше просто хубава музика, направена от сърце. По стечение на обстоятелствата влязохме в този жанр – аз бях голям почитател на Helloween, барабанистът ни внезапно откри двойните каси, а останалото го знаете.

Много фенове на Edguy заявяват, че им липсва старият, по-суров звук на албуми като “Vain Glory Opera” и “Mandrake”. Какво би им казал?

Е, тези албуми все още съществуват, така че ако им липсват, винаги могат да си ги намерят и слушат. Напълно разбирам, че всеки си има любим албум поради всевъзможни причини. Нормално е хората да харесват старите неща малко повече, защото колкото по-дълго си слушал един албум, с толкова повече спомени го свързваш. Def Leppard могат да издадат гениален албум тепърва, но аз винаги ще предпочитам “Pyromania” и “Hysteria”, защото съм ги слушал стотици пъти в продължение на много години и никоя нова творба не би могла да си съперничи с тях. Познавам много хора, които обичат по-новите ни издания, просто защото с тях са открили Edguy. Наистина не мисля, че “Rocket Ride” е по-слаб от “Theater of Salvation”, ако погледнем обективно. В по-новите записи сме по-опитни като композитори и свирим по-добре, имат по-добри текстове и звук… Мога да кажа само, че наистина вярвам в “Space Police” и ако хората му дадат шанс, 10 години по-късно той ще бъде считан за крайъгълен камък в нашата кариера.