Всяка седмица ъндърграунд скитникът Shogot ще подбира най-апетитните издания и събития от света на метъла, за да ги огледа отвътре - с научна или чисто любителска цел. Докато кръвта още не се е съсирила...
В скандинавската митология безсмъртието понякога не е привилегия дори на боговете. Сега си представи, например, как един Один решава да се разнообрази, слиза на земята, за да се поразходи, но изневиделица... Бум! Сгазва го камион. И вече няма Один. Така, както няма и Slayer. Ще стигнем и дотам.
Днес е специален ден, защото в първото издание на новата ни рубрика, “Дисекция”, три от най-разпознаваемите имена в метъла ще ни напомнят, че и боговете са смъртни. Постижението им е толкова впечатляващо не за друго, а защото успяват да го направят с по една единствена песен. Гениално!
Достатъчно с празните приказки. Да се хващаме за работа.
Judas Priest – “Redeemer of Souls”
Логично, започваме с Judas Priest – самите Богове на метъла и един от вечните еталони за класическия звук, подпомогнал надигането и утвърждаването на жанра в дългосрочен план. Judas бяха извън студиото почти шест години – време, което бирмингамската легенда уплътни предимно в компилации, преиздания и концертна дейност, достигнала своята кулминация с мащабното турне “Epitaph”, чийто потенциал бе доизцеден и с едноименното DVD от 2013-а. KK Downing бе заменен от младия и неособено известен китарист Richie Faulkner. Rob Halford издаваше солови албуми в подозрително сгъстена честота, възхвалявайки “световния шампион в тежка категория” или просто пеейки кавъри на “Jingle Bells”. Но времето напредна, джобовете поолекнаха и ето ни сега – на прага на нов, общо 17-и студиен албум в историята на Judas. Ако дори само за момент хвърлим бегъл поглед назад, ще ни се наложи да си признаем, че в “Nostradamus” броят на интерлюдиите надвишаваше броя запомнящи се песни поне двойно. А може би дори тройно? Друга тема е, че добрият концептуален албум е наистина добър, само ако лирическата нишка е не по-малко въздействаща от самата музика, докато в “Nostradamus” текстовете на Halford звучаха по детински наивно, на места почти комично (е, не колкото “Jingle Bells”). Сега претенциозният концептуален елемент е оставен настрана и, връщайки се на “Redeemer of Souls”, или най-малкото - на заглавната му песен, отбелязваме едно предварително обмислено, съвсем целенасочено завръщане към класическата формула; звукът на Priest, британската стомана или казано направо – всичко, което феновете искат и очакват от групата. Но за разлика от “Angel of Retribution” (2005), където Боговете удряха с обновени сили и лесно обясним ентусиазъм – в края на краищата тъкмо тогава фронтменът-икона най-после се завърна на мястото си – това, което получаваме от пилотния сингъл на новия им албум, е просто поредното хеви метъл парче. Да, то е предназначено за многократна употреба по радиостанциите и, да, сама по себе си “Redeemer of Souls” е не по-лоша от някои от по-силните моменти в “Nostradamus”, но всичко се изчерпва дотук. Никакъв хъс и нищо, което адекватно да се конкурира с по-талантливите ученици на Judas... Всъщност, ако тази песен бе издадена от друга, по-млада и тепърва развиваща се група, шансовете да я запомним щяха да бъдат с една идея по-високи. Мога да стигна дори още по-далеч, настоявайки, че в Judas Priest вече (официално) няма живот, но вместо това предпочитам тихомълком да се върна към тазгодишния дебютен – и финален – албум на The Oath.
Прогнози за “Redeemer of Souls”: Няколко (чети: пет-шест) свестни песни и поне 13 повода за още едно турне в духа на “Epitaph”. Харесвам турнета в духа на “Epitaph”, наистина. Но ако целият “Redeemer of Souls” звучи така, както заглавната му песен, тогава реално никой не се нуждае от него. Освен Judas Priest, разбира се.
Slayer – “Implode”
Още един, а може би дори и по-добър пример за това от какво не се нуждаем през 2014-а година, е новата песен на Slayer. Нека все пак го повторим: новата песен на Slayer. На Slayer. Slayer... Трудно ми е да повярвам, че произнасям името на тази група с равнодушие, но тук се случва точно това. Грешка! Не се случва, защото е невъзможно да го направиш при каквито и да е обстоятелства. Тънкият момент е, че това не е тази група. И никога няма да бъде. Признавам си, че може би съм “малко краен”. Но ще се опитам да бъда максимално кратък, защото всъщност нещата са доста по-прости, отколкото изглеждат. След грозния “финансов” скандал с Dave Lombardo и неговото окончателно оттегляне от състава, но най-вече след трагичната смърт на Jeff Hanneman – авторът на почти всички велики песни на Slayer – Kerry King и Tom Araya трябваше моментално да сложат точка. Ето така: точка. Няма Slayer. Вместо това те си запазиха правото да се ползват от услугите на Gary Holt, наеха стария заместник на Lombardo на барабаните, Paul Bostaph, и стартираха записи на нов албум. Със същото име - Slayer. “Implode” е първата нова песен на групата от 2009-а насам и докато “World Painted Blood” страдаше от неособено адекватната продукция на Rick Rubin – но все пак успяваше да остане в пъти по-фокусиран от “Death Magnetic” – тук незабавно проследяваме обратния завой към звучене, идентично на “Christ Illusion” (2006); мощно, силно, право-в-лицето-ти. Като изключим това обаче, King и Araya (умишлено избягвам името, зад което застават) са много, много далеч от онази форма, която групата – тогава в пълния смисъл или съответно почти пълния смисъл на думата - демонстрираше в “Christ Illusion” и “God Hates Us All”. “Implode” е средно добра песен – повече клиширана, отколкото грабваща и със сигурност съвсем безобидна на фона на тупаници като “Consfearacy”, “Exile” или “Hate Worldwide”. Ако този албум не е тотален шедьовър, значи ще бъде пълната противоположност – провал. Най-лошото от всичко е, че съдбата му вече е ясна.
Прогнози за новия, все още неозаглавен, албум на Slayer: Майната му, човече! По-добре да бяха използвали моето предложение за име на групата: Nyama Slayer.
Mastodon – “High Road”
И така, след две от най-големите метъл банди на всички времена, стигаме до най-голямата метъл банда на нашето време. Не е тайна, че Mastodon завладяха света с огромни дози талант и постоянство, а докато четеш това, те се подготвят за поредната си триумфална вечер като хедлайнери на Gojira и Kvelertak в САЩ. Нещата стават още по-сериозни, когато отбележим факта, че след малко повече от месец прог-метъл ексцентриците от Атланта, Джорджия официално ще издадат шестия си студиен албум и наследник на суперуспешния “The Hunter” - “Once More ‘Round the Sun”. Но докато до този момент четиримата винаги съумяваха да бъдат абсолютно непрогнозируеми, неизменно променяйки подхода си за всеки следващ запис, “High Road” предлага още от същото, където “същото” означава “The Hunter”. Не се заблуждавай – от всичките три парчета в настоящата “Дисекция”, тази е най-добрата по отношение както на идеи, така и на емоция и сила, което в края на краищата е най-важното за една композиция. Всъщност, за да бъда напълно откровен, сама по себе си “High Road” е убийствена. Усещането за разочарование обаче произхожда от обстоятелството, че за първи път в кариерата си Mastodon сякаш са се настанили в някаква комфортна зона, където могат да си правят своето, без да поемат каквито и да е рискове. Формулата от първите два сингъла на “The Hunter”, респективно “Black Tongue” и “Curl of the Burl”, е повторена почти дословно – гранитен риф, хитов припев и типичните мелодии на Brent Hinds и Bill Kelliher, чийто китарен дует сякаш е застрахован срещу провал – но дори маниакалните вокали на Troy Sanders не успяват да отклонят вниманието ти от неособено благоприятните изводи, до които достигаш след тези четири минути. Mastodon се превърнаха в радио рок банда – тенденция, загатната още в “Blood Mountain” (2006) и неговата “Sleeping Giant”. Но не там е проблемът. Проблемът е, че Mastodon са това, което са, предимно благодарение на своя упорит, вълнуващ, луд авантюризъм. Във връщането към места, където вече си бил, обаче, няма нищо авантюристично. А лудостта е овладяна.
Прогнози за “Once More ‘Round the Sun”: Силно вероятно е “High Road” да се окаже най-слабата песен в албум, в който няма слаби песни. Въпросът е дали “Once More ‘Round the Sun” ще остане все така предсказуем или не. При всяко едно положение обаче комерсиалният му успех е гарантиран. Сам прецени дали това ти е достатъчно.
И така, толкова за днес. Ще се видим следващата седмица, за когато съм планирал и една тежка екскурзия до Ню Орлиънс, Луизиана. Phil Anselmo вече ни чака.
