Този път се налага да започна с кратко обръщение, просто е неизбежно. Ще се постарая наистина да си остане кратко, след което преминаваме към съществената част.
“Скъпи “8-th Ball”,
Пиша ти това писмо във връзка със силната потребност да изразя искрените си благодарности за всичко, което правиш за мен през последните месеци. Уважавам те изключително много, въпреки че си тотална дупка и обикновено след теб не ми остава и пукната стотинка за такси, та ми се налага да вървя пеша поне по час след всяко събитие, на което си домакин. И алкохолът ти не е евтин, но това ще го преглътна. Както и да е. Благодаря ти!
Твой,
Shogot”
Последният път тук имаше блек метъл. Щатният репортер на “Metal World” беше моя милост. Днес, повече от месец по-късно, ще станем свидетели на... много неща. И блек. Blutmond просто са странни. Някой, който не е запознат с над десетгодишното им творчество и прогнилите му плодове, но по някаква причина се намира в “8-th Ball” – причина, започваща с “D” или “V”, респективно – съвсем спокойно би изпаднал в шок от музикалната лудост на швейцарците. Това е група, способна да набичи 250 удара в минута, мигове след като барабанистът й първоначално се е лутал между техно, диско или дръм-енд-бейс. Или и трите. А малко по-късно се задава соло на саксофон. За капак на всичко Blutmond заявяват: “The Revolution is Dead!”. И тогава всички – и запознати, и незапознати – съвсем естествено, донякъде дори неизбежно, тънат в шока, за който вече се намекна. Проблемът е, че тази вечер трудно ще се възстановим от него. Не и преди оставащите изпълнения.
Надигнали се от отцеплението на основните им идеолози – Edmond “Hupogrammos” Karban и Cristian “Sol Faur” Popescu – от Negură Bunget, атмосферичните блек метъли Dordeduh са... повече атмосферични, отколкото блек метъл. Но това е добре. Първо, за тях едва ли има друг начин да излязат от сянката на легендарната група, от която произлизат. И второ – те ни правят свидетели на истинска магия, но и, по-важното, съучастници в нея. Тъй като имената на песните им са изцяло на румънски, тук би било редно да се обръщаме към тях като към а) онази, на която поне трима души от публиката през цялото време си цъкат на смартфоните, б) онази, в която Hupogrammos не си отваря устата поне пет минути и в) онази, на която най-малко знаеш какво се случва с главата ти. Но без значение от заглавията им, всички те са части от една голяма приказка. От самото начало с изцяло фолклорната “Dojană” до края на едночасовия им сет румънците просто ни откъсват от реалността. Това е приказка за други светове, за стихии и покой; приказка за човекът, който е постигнал мир със себе си. За миг някои от нас виждат как обложката на “Filosofem” оживява пред очите ни. Така че далеч не е учудващо, че за мнозина от присъстващите Dordeduh са основната, може би дори единствената, причина да бъдат тук.
Но ето и още един, не по-малко основателен повод. Фактът, че Vulture Industries са една от най-подценените банди в европейския метъл напоследък, е тъжен, но не и обезпокоителен. Но фактът, че банди като Rotting Christ или Arch Enemy безпроблемно могат да съберат стотици фенове, докато петимата норвежци излизат и свирят пред някакви си, плюс-минус 50 човека – той вече определено е. Шоуто на Vulture Industries – а то е шоу в истинския смисъл на думата – е предназначено за хиляди, може би дори за десетки хиляди. Друга тема е, че тази група би била на мястото си на някоя гигантска арена, между всякакви видове слушатели, но не и в клуб и определено не в “8-ball”. Да, действително е добър знак, че хора с тениски на Virus крачат около такива с ризки и обути в лъскави чепици, но все пак... 50 човека. Нека обаче не се отплесваме.
Казвал съм го и преди, ще го кажа и сега – това място си има собствени правила. Която и група да е поела ангажимент да се появи тук, трябва предварително да е запозната с опасността да свири в такива условия. Това не спира Vulture Industries да направят, както вече беше намекнато, смазващо шоу; една комбинация от театър и звук, предназначена за атака по всичките ти сетива. Първото, което грабва вниманието ти, е актьорската игра. Ексцентричният фронтмен Bjørnar Nilsen е абсолютен манипулатор – способен е да те накара да направиш каквото си поиска – докато останалите покрай него просто си вършат работата с безчувствена методичност. Всички емоции, цялата енергия на музиката им минава през Nilsen и извира от него. И тогава я усещаш. Стоварва се върху ти като... Ами, като кула. Заглавната песен от последния им албум, миналогодишния “The Tower”, или десетминутната епика “The Hound” са само някои от многото примери за това; Vulture Industries набират сила с всяка следваща секунда и е абсолютно невъзможно да гадаеш докъде би могло да се стигне. Някои ще го нарекат авангард, предимно заради частичните влияния от зрялата, пост-“Isa” ера на Enslaved, но по своята същина това си остава чиста проба прогресив метъл - от мрачния тип. Силно е. Много силно.
За мощта на тяхното изпълнение свидетелстват най-вече парчета от актуалния албум на групата - песни като “The Pulse of Bliss”, които в много отношения са и връх в досегашното творчество на Vulture Industries. Но всеки път, когато норвежците се връщат назад с балади на безумието в духа на “Hangman’s Hatch” или “Blood Don’t Flow Streamlined”; всеки път, когато Nilsen те подканя да крещиш с пълно гърло, слиза в публиката и я кара да го следва в неврастенични обиколки на клуба, докато рифовете кънтят по-шумно от всякога, Vulture Industries подават заявка да се превърнат истински фактор на европейската сцена. Нещо, което заслужават. Нещо, което трябва да постигнат.
