От самото им начало в зората на новото хилядолетие Trap Them са концентрирали цялата си мисъл върху това да се превърнат в една от най-брутално интензивните групи на планетата. Фактът е, че в крайна сметка успяха. Още с втория си албум, техния голям пробив “Seizures in Barren Praise” (2008), вашингтонските терористи се превърнаха в липсващото звено между хардкор, грайнд и Entombed-ски дет метъл; това е музика, която те съсипва – хваща те, смачква те от бой и те зарязва на улицата. Три години по-късно с “Darker Handcraft” Trap Them просто избухнаха. Те се превърнаха в ъндърграунд сензация, маркираха вълнуващото кръст възраждане и започнаха да налагат своите правила. И никой не можеше да ги спре. Никой не си бе и помислял, че е възможно. Сега обаче те започват да играят по правилата си, сякаш попадайки в собствените си капани.
“Blissfucker” започва буквално оттам, където свърши свръхуспешният му предшественик; “Salted Crypts” отваря албума с бавен и уродлив риф в духа на “Scars Align”, преди типичният – но винаги ефикасен – ди-бийт да тласне песента в посока, характерна за финските кръст бомбардировчици Unkind. Мрачно и силно - точно такова, каквото човек би очаквал от Trap Them. И тук идва тънкият момент. А тънкият момент е, че след три студийни албума и още половин дузина издания сиатълските екстремисти най-накрая са успели да станат предсказуеми, доколкото това е възможно за тях. Може би заслугата все пак е на продуцента Kurt Ballou, който е известен с навика си да кара определени групи да се чувстват удобно в собствената си кожа. Всъщност “Gift and Gift Unsteady” от “Blissfucker” звучи малко като Doomriders – още един проект, свързан с Converge, където водеща фигура е басистът им Nate Newton. А всички останали парчета, включително дуумаджийската “Savage Climbers”, са повторение на формулата от “Darker Handcraft”. И все пак, важно е да се напомни, че Ballou е главната причина хора като Skeletonwitch да започнат да правят смислени неща. Пак той е в основата на това да имаме банди като Kvelertak, които със сигурност нямаше да бъдат същото чудовище без него. Да не говорим, че собствените му Converge са навярно най-постоянната, амбициозна и безкомпромисна банда в метъла заедно с Mastodon. Тук обаче има още нещо и то не е свързано с Kurt Ballou.
Причината “Blissfucker” да не бъде онова, което можеше и трябваше да бъде, е, че на места – в определени песни - спокойно можеш да го объркаш с нещо друго... Окей, ще го кажа направо: както би се изразил нашият кумир Fenriz, това можеше да бъде “Darker Handcraft Pt. II”, а не “Blissfucker I”. До този момент Trap Them надграждаха постоянно, ставайки все по-добри и по-добри с всяка година, всеки албум, всяко EP. Сега те се пускат по инерция. Някои биха казали, че Trap Them просто са стигнали до онзи етап, когато една обещаваща група напълно е изградила и усъвършенствала стила си. И ще бъдат прави. Но песните леко започват да се размиват.
Обстоятелствата обаче са такива – скоро американците окончателно ще прекратят концертната си дейност, за да преминат в постоянен статут на студиен акт. Причините: вокалистът Ryan McKenney достатъчно се е постарал да се позабавлява на сцената. Веселбата обаче е продължила твърде дълго. Последствията: сега той е останал с няколко белега повече и няколко зъба по-малко, но – и това е далеч по-неприятното – междувременно е успял да си навлече хронична травматична енцефалопатия, позната още като “синдром на боксьора”. Кратка справка в Google води до следното заключение: симптомите на това заболяване включват деменция, тремор, летаргия, хронична депресия и т.н. Това означава само едно – вероятно никога няма да видиш Trap Them на живо. Така обаче те ще имат достатъчно време и енергия да направят нещо поне толкова значимо, колкото беше последният им албум.
И все пак ще кажа следното: ако затвориш очи и си представиш, че “Darker Handcraft” никога не е съществувал, “Blissfucker” определено е един от най-интензивните, изтощаващи и откровено брутални албуми на 2014-а. Така че може би въпреки всичко той е точно това, което можеше (и трябваше) да бъде. Изборът е твой.
