Нека сме напълно откровени – ако не си бил там, няма почти никакъв смисъл да четеш следващите редове. В случай, че си се присъединил към тези 15 000 души, които запълниха “Арена Армеец” на 16-и юни, можеш да продължиш надолу, но ефектът няма да е особено различен. Концерт на Iron Maiden не е обикновено събитие. Да се опиташ да го опишеш с думи е малко като да летиш без парашут – при всяко положение накрая просто ще се утрепеш. Бързам да уточня, че явно в екипа ни няма други самоубийци освен моя милост, но ако искаш да ме спасиш – спри дотук. Тъй като при всяко положение не го заслужавам – можеш да продължиш нататък.

Началото е... окултно. Ghost излизат на сцената, съпроводени от достатъчно шум и високо вдигнати юмруци, започвайки директно с “Year Zero” – един от най-големите хитове от последния им албум, “Infestissumam”. Две неща са сигурни още в самото начало на изпълнението им. Първо: изключвайки визията им, Papa Emeritus II и неговите таласъми (просто не мога / няма да спра да се обръщам към тях по този начин) изобщо не залагат на пищно шоу или шок рок разврат. Всичко, което има значение, е музиката. И второ: онези от нас, които гледат с недоверие на шведските шоумени – а това е навярно единствената точна дума в случая – не могат да ги понасят, но очакват мнението им да бъде променено тук и сега, ще останат разочаровани. В случай, че считаш цялото им начинание за пародия, цирк или някаква голяма, глуповата шега, по-добре не си прави илюзии. Ghost няма да те накарат да ги харесаш, а може би това никога не е влизало в целите им. Интересно е да се отбележи, че обратно на нормалната логика, групата отказва да акцентира върху актуалния си албум, гореспоменатия – и особено успешен – “Infestissumam”. Вместо това получаваме четири песни от сензационния им дебют “Opus Eponymous”, между които моментално можем да отличим “Con Clavi Con Dio” и “Ritual”, както и кавър по американския сайкъделик рок ветеран Roky Erickson – тематичната “If You Have Ghosts”. И все пак финалът на тяхното половинчасово изпълнение идва с “Monstrance Clock”, където Papa-та подканя всички да пеят с него. Някои действително го правят. Сатаната одобрява.

След това се започва. Iron Maiden са посрещнати от най-мощния тътен, който съм чувал извън футболни мачове; цяло чудо е, че претъпканата зала все още има някакъв покрив, да не говорим, че не бива да се отнасяме към тези стени с нищо друго, освен уважение и огромна благодарност. “Moonchild” хвърля всичко живо в дива еуфория... Всъщност, съществуват известни съмнения дали изобщо е възможно да опишеш концерт на Maiden с правилните думи. По-скоро не. Но все пак – това е истинско пиршество за сетивата, триумф за всеки нормален човек със сърце на правилното място (с други думи отляво). Клише до клише, а? Не съвсем. Тази група просто е друга категория - най-тежката възможна. Ако 35 (словом: тридесет и пет) години не са били достатъчни на човечеството да го осъзнае, тази вечер става пределно ясно – не можеш да си по-голям от Maiden, не и в рамките на хеви метъла и на метъла изобщо.

Времето сякаш ги е подминало. От този момент до самия край на изпълнението им Bruce Dickinson ще изпее всяка песен като звяр, няма да спре да тича и да скача по сцената, неговите колеги – китарното трио Adrian Smith / Dave Murray / Janick Gers и ритъм секцията Steve Harris / Nicko McBrain – ще изглеждат все по-могъщи с всяка следваща песен, а Eddie… Е, Eddie си е Eddie – хубавец от класа. Ще го видим с меч, с горяща глава, мърдащ, неподвижен, в единия край на сцената, после в другия – човекът си има своите превъплъщения. По всичко личи, че времето е пощадило и него. За тези песни обаче няма време – те просто са непреходни. “Can I Play With Madness”, “2 Minutes to Midnight”, “The Trooper” – всичко, което звучи тази вечер, е най-доброто от най-доброто в творчество, където на практика няма слабо. Не и в периода, покрит от това турне. “Maiden England”. С други думи всичко от 80-а до 88-ма г. Ерата на Iron Maiden. Ерата на тяхното голямо господство.

Най-силните акценти навярно ще си останат “Revelations”, “Phantom of the Opera” и заглавната композиция от концептуалния шедьовър “Seventh Son of a Seventh Son” – по-прогресарските, необикновени, дори мистични песни в сетлиста на “девиците”. Но когато те излизат на бис, за да забият ударното трио на “Aces High”, “The Evil That Men Do” и “Sanctuary”, можеш да вкусиш от тяхната сила и да почувстваш пламъците. Не – не онези, които излизат от сцената. Тези, които горят в сърцата ни.