Времето помита едни и пощадява други. Докато много млади банди идват внезапно и си заминават още по-внезапно, някои от динозаврите на хеви метъла не просто продължават да бъдат активни – те издават албуми, които спокойно биха намерили място в т. нар. “златна ера” или, говорейки в числа, някъде между 80-а и 90-а години на миналия век. Motӧrhead, Maiden, AC/DC - те все още са тук и все още притежават способността да го правят по-добре от (почти) всички останали.
Judas Priest спадат тъкмо към тази категория групи. Те никога не са правили нещо изначално грешно – за 45 години на сцената бирмингамските богове на метъла всячески успяваха да избегнат всевъзможните “Cold Lake”-ове, “Risk”-ове и “Lulu”-та на този свят. Дори “Turbo”, един от по-спорните моменти в творчеството им, не е онази шокираща катастрофа, за която някои хора продъжлават да го представят. През по-голямата част от времето Judas редуват убийствен албум с по-неубедителен такъв. Или обратното. Пример (без да уточняваме кой кой е): “Point of Entry” и “Screaming for Vengeance”. Друг пример: “Ram it Down” и “Painkiller”. Трети пример: “Angel of Retribution” и “Nostradamus”.
Идващ след други 16 преди него и решен с ясното съзнание, че би могъл да се окаже последен, “Redeemer of Souls” е най-предсказуемият възможен ход, който групата можеше да предприеме. Както и единственият правилен. Прищевките за двойни концептуални албуми с повече интерлюдии, отколкото реални песни, са в миналото – това е класическия хеви метъл на Priest. Тежък, епичен, истински. Олдскуул.
След оттеглянето на K.K. Downing е лесно да повдигнеш вежди подозрително и да се запиташ дали изобщо има смисъл от още. Това, което се случва в първия албум на Richie Faulkner като пълноценен композитор на Judas Priest, представлява един зверски шамар в колективната физиономия на скептиците. Пичът не само открива собствен китарен диалог с Glen Tipton – в тези 13 песни и общо 62 минути стоманен звук новакът в групата успява да върне живеца в нея. “Halls of Valhalla”, “Sword of Damocles” и “Metalizer” са някои от най-автентичните композиции в съвременното творчество на водените от Rob Halford метъл богове. Някои от тях (и по-конкретно “Metalizer”) са поглед назад към 70-те и “Sad Wings of Destiny”. Други, като например турбо ретро химна “March of the Damned”, влизат в обувките на “Hell Bent for Leather”. Но всяка една от тях е съблечена от всичко, което не е абсолютната есенция на Priest.
За да бъдем съвършено ясни – това не е някаква революция; “Redeemer of Souls” не е втори “Painkiller”, нито втори “Defenders of the Faith”, нито втори “British Steel”. И все пак Judas Priest са успели да завършат най-силния си албум за последното десетилетие. В някои моменти – песните, които моментално ще ти изправят косите – годините рязко стават (близо) 25. Това е, както се казва, повече от достатъчно. Нали?
