Opeth – група, която с право е толкова уважавана. Колектив, известен със своя репертоарен диапазон, вариращ от екстремното до лежерното. Заслужили статута си като шведски гигант, в произведенията им често можем да открием поезия и философия в комбинация с иновативни, прогресивни мелодии.
Съставът за пореден път изненадва в типичен стил, навяващ спомени от корените им, но с достатъчно “свежест”, за да няма място за повторение. Меланхолията, която снове из песните им, този път е малко по-игрива, вдъхновена от източните мотиви и класическия рок. Този албум беше дългоочаквано явление от някои фенове, които мечтаеха да чуят един цялостно “лек” запис от Opeth. “Pale Communion” е тяхната сбъдната мечта.
С откриващата “Eternal Rains Will Come” около вас започват да се вият едни мрачни и изстрелващи душата в приятна меланхолия гори, които ще бъдат вашият дом, докато не спре музиката. Веднага започва да ухае на един всепоглъщащ професионализъм – същият, който е затвърдил присъствието на Opeth. “Cusp of Eternity” приятно разнообразява, без да губи интереса и вече придобития привкус на този труд, а напротив – добавя още цветове и аромати към него. В “Moon Above, Sun Below” Mikael Åkerfeldt добре демонстрира способностите си на певец, композитор и текстописец: несъмнен шедьовър на този диск. “Elysian Waves” е една спокойна и красива балада, на която контрастира следващият игрив инструментал “Goblin” – любопитната изненада на този албум. Съперникът за титлата “шедьовър“ чуваме в “River”, която с лекота рисува пред очите на слушателя. “Voice of Treason” пък е един леко странен за групата трак, който малко се губи сред съседите си, но въпреки това е далеч от просто пълнеж. Финалният епос “Faith in Others” е откровение, което поставя един удовлетворяващ, макар не особено силен, край на този труд. Накратко: малко музика може да те накара да се чувстваш сякаш четеш книга. Музиката в “Pale Communion” е такава - изградена от атмосфера и разказваща истории, чиито край изцяло зависи от слушателя.
Този албум не е за всеки. Opeth също не е група за всеки. Тънките граници между оригинален стил, заимстване и повторение остават непресечени – умерена, добре композирана и добре продуцирана музика. Въпреки това, в зависимост от предпочитанията на слушателя, записът може да се превърне в досада, заради преобладаващото спокойствие, което варира между меланхолия и релаксация. Но улучите ли да слушате творбата в подходящото настроение, няма да сгрешите. Прогресивните наклонности в нея открито заявяват, че бандата далеч не е изцедена от своята креативност, докато в същото време доказват един сигурен стил, типичен за рок-гиганти като Metallica или Dream Theater. Липсата на по-тежко парче прави много силно впечатление, което може да разочарова някои фенове, но за други цялостно лекото усещане тук е добре дошло, разчупващо традицията на траклист, състоящ се от вариация между няколко леки композиции, заобиколени от тежки такива (или обратното). Липсата на контраст е хубаво нещо, стига да не остане константна.
Това е силно открояващ се запис за Opeth, макар че едва ли ще остане като едно от по-запомнящите се техни творения. Предвидената аудитория несъмнено е по-ограничена този път, но това не би спряло никой слушател да се наслади на гения на севера. Това е музика, която може да върне всеки в миналото: да ни накара да потънем в най-сладката меланхолия; в спомените, където във всеки от нас се таи нуждата от време на време да излезем навън, да си запалим огън сред природата нощем и да си спомним как сме стигнали до тук – какво ни липсва, какво имаме и дали имаме вяра в другите.
