Зловещ корпспейнт и силно театрално участие с кулминационно разпъване на кръст са само част от сценичното представяне на едно от най-младите попълнения в редиците на шведската екстремна сцена. И при все че използват чисто блек метъл похвати за привличане на вниманието, Bloodbound забиват съвсем неопетнен, класически пауър метъл. Техният дебютен албум “Nosferatu” въобще не е свенливо опипване за подходяща ниша, в която групата да се вмести, а е съвсем пълноценна и изпипана творба. Младите шведи са напълно оформили звученето си още в своя първи опит, формирайки си напълно завършен стил, разпростиращ се из цялата тава. Първият аналог, който се набива на очи с подчертана натрапчивост, са класиците от Iron Maiden, доста успешно наподобени като мелодична рифовка от младата група. Сполучливите струнни надпревари, играещи ролята на кратки ефирни интерлюдии, често обединени от терци и хармонични похвати в китарни двугласия или дори понякога тригласия, се напасват прекрасно с плътните рифове и ритъм секция, препускащи почти винаги в познатия ни от класическите Maiden галоп. И за да е пълна пауър метъл приемствеността с някои от гигантите в стила, тук и там се долавят епизодични влияния от Helloween и Hammerfall, най-вече в богатите, псевдохорови припеви и честите напеви без думи.
Като допълнение към прекрасните струнни партии се добавя традиционното вокално присъствие на Urban Breed, завербуван съвсем наскоро от Tad Morose. Неговите леко дрезгави гласови способности са ни вече добре познати и сме сякаш подготвени за наистина класното му представяне. Едно от наистина малкото неща, които оставят ако не лошо, то поне не достатъчно добро впечатление, е малко по-постната продукция, която се забелязва най-вече в барабанната секция и не оставя възможност за нейното пълно развихряне. Малко по-тънкото от обичайно звучене е компенсирано донякъде от стремителния маниер на свирене и от непрестанното налагане по касите във вече стандартизирания дабъл-пейс.
Откриващото “Behind the Moon” е завладяващо и епично приключение в духа на Maiden-ското “Hallowed Be My Name”. Заразителен припев и множество продължителни интерлюдии обагрят в предизвикателни хеви нюанси доста мощното встъпително парче, последвано от не по-малко запомнящото се “Into the Dark”. Напълно потопени в концептуалната атмосфера на албума, разпростираща се не само в текстови аспект, но и като музикален градеж, Bloodbound стоварват върху ни своето най-комплексно творение – заглавното “Nosferatu”. Стартирайки с безметежна бас интродукция (отново, на кого ли напомня това), парчето прелива в съвсем изчистен пауър химн с великолепен припев, впиващ се безмилостно в паметта дори и след първото слушане. Отдавна не сме срещали група, която с такава лекота предлага своите идеи по съвсем прост и директен начин, без излишни украшения и парадиране, но въпреки това с повече от запомнящ се и достоен за уважение резултат. Същият принцип е заложен и в “Metal Monster” – пряма и красива композиция, която отново поставя акцент върху силния припев и техничното китарно присъствие. Дори и при по-взискателен оглед, солата от “Nosferatu” като цяло впечатляват с високата инструментална грамотност на Tomas Olsson, който очевидно е обмислил прекрасно своите изяви и е сътворил наистина значими и разнообразни партии. Прибягвайки до пълен набор от струнни похвати, той създава едновременно чувствени и скорострелни сола, изпъкващи най-вече в “Crucified” и “Screams in the Night”. Темпото в албума е далеч над средното, но е по-скоро уравновесено и трезво, а не напомня на досадното стремглаво развихряне, което повлича след себе си редица вече клиширани прийоми. Но дори и в съвсем бързите композиции като “Fallen From Grace” и “For The King” се забелязва уникалният и зрял композиторски талант, под чийто надзор са излезли наистина новаторски пауър хрумвания. Песни като “Desdemonamelia”, моя фаворит от албума, са шамар в лицето на всички, твърдящи, че пауър метълът се е изчерпал.
При все че са очевидни реципиенти на някои от законодателите в жанра, Bloodbound са поредното доказателство, че новата школа в мелодичния метъл не само че няма да отбележи залеза му, а дори ще го обогати и може би популяризира наново. И сякаш е показателно, че в годината, в която наблюдавахме непълноценните и безидейни опити на Hammerfall да тъпчат на все същата музикална територия, излезе подобен дебют, който заби повечето майстори в земята. В групи като Bloodbound остава надеждата за бъдещото развитие на пауър метъла и мечтите за неотдавна възпятата “нова зора”. Тя е може би само на албум разстояние от нас.
