Никой никога не очаква чудеса от Rage, но те винаги са ги правили. С упоритост и постоянство Peavy Wagner и компания си извоюваха много отдавна заслуженото място сред вечните класици на хеви метъла. Техният нов седемнадесети (поклон!) студиен запис “Speak of the Dead” комбинира двете тенденции, които се развиха в звученето им през последните десет години. От една страна са директните и мощни хеви композиции, които без излишни стойки и украса забиват право в целта. Такива бяха и последните няколко албума на немските ветерани, които доусъвършенстваха своето първоначално спийд/траш звучене по невероятен начин в “Unity” и “Soundchaser”. Техният нов албум обаче посяга за вдъхновение отново и без задръжки към шедьоври като “XIII” и “Ghosts”, за да подготви появата на едни от най-завършените и обмислени оркестрации в историята на групата. Решението да комбинират тези две малко или много противоречащи си концепции всъщност дава блестящи плодове, които придават на “Speak of the Dead” не само облика на обобщително произведение, но и на съвсем пълноценно попълнение към и без това достойната за адмирации дискография на Rage.

Началото е дадено с оркестралната сюита “Lingua Mortis”, съставена от осем брилянтни, епични вълшебства. От гледна точка на интеграция на симфоничните партитури към композиционното цяло сюитата е може би най-изпипаното и майсторско произведение на групата от едноименния албум “Lingua Mortis” насам. Само три от осемте парчета са всъщност песни, останалите са прекрасни инструментални увертюри, които играят ролята на свързващи блокове и обуславят израстването на произведението в това, което всъщност е – сюита, сиреч нещо компактно и свързано. Макар и всяко едно от тях да се пръска по шевовете от епичност, това не е героичната и импозантна епичност на Rhapsody, а е от по-директен тип, напомнящ Бродуейски мюзикъл. Сравненията с “Concerto for Group and Orchestra” на Deep Purple са просто неизбежни, тъй като това е най-близкото и по строеж, и по магнитут произведение. Дори само след откриващото церемониално “Morituri te Salutant” и последвалото го, тържествено “Prelude Of Souls”, става ясно от какъв мащаб са настоящите продукция и замисъл. Симфоничният оркестър е пълноправен участник в музикалния градеж, а не просто основен слой, над който да се построи нещо като цяло по-различно. Всъщност ролята на самата група е повече поддържаща – в хармония със съвсем новото за Rage схващане за мелодика. Първата истинска песен “Innocent” внася респектиращо количество енергия и мощ, както и немалко обрати. Сложната структура е комбинирана с блестящо инструментално присъствие, засвидетелстващо неограниченото музикално въображение на Rage. С оглед на разчупената и многопластова структура на парчето е повече от забележително, че то звучи надъхващо и заразяващо. След малко по-напрегнат преход идва ред на тежката и насечена “No Regrets”. Спадът в темпото е компенсиран от повече и по-наелектризиращи китарни включвания, както и малко по-мрачното настроение. Без да създава впечатление за претрупаност, песента профучава през няколко структурни промени, за да прелее плавно в реещия се припев – един от най-идейните в албума. Както винаги, водещ елемент е гласът на Pеavy, едновременно дрезгав и чувствен, който доминира и съвсем ясно в полубаладата “Beauty”. Още от първо слушане се затвърждава впечатлението, че сюитата е не само красиво развитие на първоначалния симфоничен замисъл от по-старите албуми, но е и с една идея по-новаторска и пищна, без да прекрачва границите на специфичния за групата стил. Rage са избрали точно тази епична разновидност, която ще пасне най-добре на собствената им визия, без да я прекроява по чужди стандарти.

И все пак след края на “Lingua Mortis”, отсъствието на вече спечелилите симпатиите на слушателя оркестрации не предизвиква пукнатини и пропуски в музикален аспект. С поредица от качествено издържани композиции Rage поддържат високо ниво дори и без допълнителни помощни елементи. Не остава съмнение коя е водещата част от албума, поставила вече сама достатъчно акценти върху съществуването си, но дори и извън нея старите вълци не остават длъжни никому. Настъпателни, плътни и твърди композиции заменят досегашните плавни и отмерени такива. Бързи и настървени химни се редуват в стремително темпо, а фокусът се отмества съвсем закономерно към вълшебника зад барабаните. Mike Terrana има все още какво да покаже на младите и го прави недвусмислено в “No Fear” и “Kill your Gods”, млатейки по познатия ни непрощаващ маниер. Блъскайки глава в стена от плътна хеви бичкия е единственият начин да си пробием път през необузданата обстановка на “Be with Me or Be Gone”, която се е разстлала и над повечето песни. Със съвсем уникална емоция са заредени “Soul Survivor” и особено заглавното “Speak of the Dead”, които поне в рамките на албума прерастват до най-ярките бастиони на типичното за групата дивеещо и куфеещо настроение. Втората част от албума не поднася никакви изненади и съвсем спокойно може да се окачестви като смисловото продължение на “Soundchaser”. Никакви промени, никакви нововъведения и същевременно на безопасно разстояние от територията на безидейното копиране. Без да реализират смайващи скокове в новото или непознатото, със “Speak of the Dead” Rage правят това, което могат най-добре, а именно - да се изразят по най-сполучливия начин, утвърждавайки за пореден път немската класа.