Пауър метълът винаги е бил обетованата земя за немските музиканти, а деветдесетте години - златният век за тази мелодична комбинация - немски пауър. Когато днес тези две думи се поставят една до друга, основните асоциации се отклоняват към Blind Guardian, Gamma Ray или Helloween. Все пак, нека да не забравяме и другото разклонение на жанра, което разпростира корени в далеч по-лека и мелодична, но съвсем не по-малко плодородна почва. Краят на осемдесетте отприщи вълната групи като Heavens Gate и Axel Rudi Pell, които не се стесняваха да произвеждат неангажираща и весела музика с приповдигнато настроение. А когато се отвори приказка за подобни групи, името Axxis сякаш само изскача и се набива на очи с претенциозна упоритост. Не само че това са едни от доайените на т. нар. мелодичен метъл, но това е и група, преодоляла с усилена и успешна творческа дейност всички изпитания, поставени й от времето, а и очевидно нямаща намерение да се предаде точно сега. Напротив, Axxis са във върхова форма и доста правилно ориентирани в каква посока да насочат времето и усилията си.

С голямо удоволствие мога да заявя, че генералната промяна в звученето на групата, демонстрирана в “Time Machine” преди две години, съвсем не е било случайно и еднократно явление. “Paradise in Flames” продължава все така да изненадва с неподозирана твърдост и своенравие, които ни отвеждат встрани от чисто леконравния и приветлив рок от техните класически албуми и ни захвърлят с небрежен жест в една доста по-солидна и здрава обстановка. Аxxis не губят време и още с откриващото “Dance with the Dead” демонстрират своето новооткрито плътно звучене, прибягвайки до доста модерни похвати като по-героични мотиви и оркестрално оформление. “Tales of Glory Island” съвсем дръзко посяга към чисто пауър елементи и то с точно този усет към детайла, емблематичен за немската мелодична школа. Всъщност песента по нищо не отстъпва на което и да е било по-ново пауър творение и дори напомня съвсем открито на Avantasia и Edguy с богатото си изпълнение от гледна точка на рок-хорове, динамичност и наситен и разнообразен звук. Показателни за стиловото раздвижване на Axxis са също “Icewind” и “Gods of Rain” – едни от най-увличащите песни в албума със стегнати рифове, динамичен строеж, често облягащ се и на мощна клавирна основа. Но Axxis разтварят напълно торбата с изненадите чак в “Take my Hand”, където вниманието привличат женските вокали, дело на Lakonia. По-паметливите сигурно ще си я спомнят от съвсем символичното й участие като хористка в предния албум “Time Machine”. Този път нейният принос обхваща далеч по-голяма част от тавата, а и е по-подчертан, на моменти дори равнопоставен с типичните емоционални излияния на Bernhard Weiss. Представянето й преобразява едногласовите традиционни песни в гъвкави дуети. Всъщност нейното участие се забелязва още от началото на албума, но точно в “Take my Hand” бележи своето окончателно развихряне. Спорно е дали решението за включване на певица в групата е продиктувано от желание за сляпо съобразяване с най-новите тенденции, налагащи все повече и повече женско присъствие дори в най-екстремните стилове. Според мен комбинацията не е никак лоша, даже е съвсем уместна - може би финалният щрих в трансформацията на Axxis от традиционна рок група в съвременен и разчупен метъл акт. Още повече, че типичната за бандата мелодичност се засилва от това ново и идейно попълнение – най-силно изразено в баладата “Don’t Leave Me”. И все пак и най-ревнивите привърженици на старите и класически Axxis няма да останат разочаровани, особено след като чуят разведряващите, полутанцувални “Lady Moon” и “Stand by Me”, които сякаш идват директно от времето на “Kingdom of the Night”. Песните са на границата с лекия и фриволен рок и без каквито и да било затруднения създават свое собствено настроение в центъра на по-солидната останала част от албума. Всъщност мелодичните подсвирквания с уста, които изграждат водещия мотив на “Lady Moon”, се закотвят упорито в съзнанието още с първото слушане и превръщат песента в една от водещите в албума. В инструментално отношение доминира обичайната китарна техничност, която въпреки че не се стреми да изрази някакво потресаващо майсторство, успява да зарадва слушателя с няколко прекрасни и идейни сола. Точно тази фантазия и усет за красивото взе напоследък да отсъства от съвременната сцена, в която доминират стремглавите сола, доста често подчертани от второ китарно изпълнение в терца. В този смисъл солата в “Break Your Soul” и “Talisman” биха били повече от поучителни за немалко млади китаристи.

Чест правят на Axxis готовността за промяна и осъвременяване на звученето. Колко стари и оформили се стилово групи биха жертвали вече улегналата си визия с цел откриване на нови музикални територии? От друга страна, категорично бих отрекъл каквито и да било обвинения, че Axxis са предали верните си фенове; характерният почерк на групата се открива във всяка една от композициите в албума. И все пак нека не забравяме, че основният движещ фактор за всяка група е развитието й и способността да внася нови идеи. Може би точно тази нагласа не оставя и грам притеснения за скорошно разпадане на бандата. Не дори и след като Bernhard Weiss се оказа единственият останал от класическия състав след напускането на барабаниста Richard Michaelski. С “Paradise in Flames” Axxis недвусмислено показват, че са по-живи от всякога - за тях албумът представлява със сигурност едно ново начало, а не грандиозен финал.