Завръщането на датските ветерани Mercenary на мелодет сцената прие материален облик точно в годината на мощно стилово раздвижване. Стана модно да се прави мелодет в днешно време след като дори финландско-шведският монопол беше разчупен съвсем скоро, правейки от това мелодично разклонение най-популярната и, както повечето от вас ще кажат, най-комерсиалната разновидност на метъла в момента. Но да хвърлим един бърз поглед назад и да си припомним кой запали искрата. Mercenary безспорно трябва да понесат своята отговорност за популяризирането на стила, основна вина за чието създаване носят In Flames и Dark Tranquillity. Две години след образцовия “11 Dreams” датчаните стоварват своето четвърто дългосвирещо нападение “The Hours that Remain”, и то със завиден професионализъм и чудесно музикално виждане, продължавайки точно оттам, където оставиха развитието си през 2004-та. Застига ни мощна доза енергичен и надъхан дет, порядъчно многопластов и атмосферичен. Голяма заслуга за последното има зачестената употреба на чисти вокали, която ярко преобладава над злобното грухтене и писъците. На много моменти даже в чистото пеене са насложени два или повече гласа, поставящи акцент върху направеното от Mikkel Sandager, което никак не е малко. Отсъствието на по-отчетлива злобна нотка в музиката се дължи най-вече на напускането на отговорника за харш вокалите Henrik "Kral" Andersen. Липсата му е повече от очевидна и групата се е опитала да замаже леко положението, канейки Bjorn “Speed” Strid (Soilwork) и Marcus Bischoff (Heaven Shall Burn) за гост музиканти в част от песните. Крайният резултат е повече мелодик, отколкото дет, но хрумването е наистина интересно и съм сигурен, че ще достави удоволствие на почти всички с оригиналност и ефект.

Познатият музикален подход се разкрива веднага след краткото инструментално и феерично интро. Плътни барабанни откоси, ръмжащи рифове и много клавирни включвания обуславят целия албум и предупреждават за наближаващата адреналинова инжекция още с откриващото “Redefine Me”. Трудно би могло да се избере по-добро начало за албума, тъй като парчето е едно от най-запомнящите се в него. Заедно със “Simplicity Demand” се заформя емоционалното ядро на тавата, главно заради натрапчивите високи и чувствени вокали и припевите, които прихващат толкова лесно, че скоро ще се уловите да пускате само тези две песни една след друга. Те просто се открояват над всички други парчета и многозначително напомнят на “World Hate Center” oт предния албум. Но да се подцени останалата част от албума би било непростима грешка. “Year of the Plague” добавя известна агресивна нотка в цялостната картина, демонстрирайки и техническата обиграност на датската шестица. Композицията е наситена и почти офанзивно ударна, сродявайки бас, китари и барабани в един истински ритмичен батальон. Отсъстват дори и намеци за китарна мелодичност, освен в лаконичното, но прекрасно соло, като е оставено единствено на вокалите да притъпят с емоционалност злобното електрическо острие. В противовес на това се явява “My World is Ending”, което все пак напомня и за електронните влияния във формирането на т. нар. Гьотеборгски метъл. Не че се долавят следи от програминг, но насеченост и почти машинна прецизност в ритмиката може да се проследи из цялото парче. Както и в следващото - “This Eternal Instant”, най-силно впечатление от което оставя потресаващата и пленителна средна част, сякаш предназначена за куфеене, която прераства дори в спиращ дъха завършек. Истински епичен химн е реещото се “Lost Reality” – без подобна среднотемпова и някак красиво безлична песен просто няма как да се разминем. По-близко до определението балада Mercenary няма да стигнат, или поне не и в този албум. Безмилостен саунд ни посреща още в началото на “Obscure Indiscretion”, но очакванията ни за нещо наистина настъпателно и враждебно се попарват от преливането в средно темпо, солиден клавирен фундамент и бавни, чисти вокали. За сметка на това агресията е напълно отмъстена с “My Secret Window” – истински водовъртеж от запъхтяна рифовка, тук-таме разнообразявана от приятната основна мелодия. А ако някой някога се е съмнявал в класата на групата, по-добре да спре, преди да е чул завършващото парче, носещо и името на албума, което просто размазва с категоричността на една бъдеща дет метъл класика.

Каквито и хвалебствия да се изредят по адрес на датската шестица, няма да бъдат достатъчни. Истинате е, че те успяха да си изработят с кръв и пот един доста престижен облик, и то напълно заслужено. Огромни похвали трябва да бъдат отправени към Mike Park - младият, но талантлив барабанист, който безцеремонно забива в Mercenary и който с безгрешното си представяне в “The Hours that Remain” дава сериозни заявки за титлата “най-многообещаващ млад барабанист”. Блестящата продукция и виртуозното инструментално участие превръщат албума не само в задължителен за феновете на каквито и да било метъл стилове, но и в пример за подражание. Мелодет е законът тази година и нищо не може да се направи по въпроса.