Воят на сирените предвещава фронталната атака, която ни нанасят Arch Enemy със седмия си дългосвирещ албум, озаглавен “Rise Of The Tyrant”. Нападението е по план и не може да се каже, че са ни поднесени съществени, нехарактерни за шведите, изненади. Явно е взето решение да се ползват утвърдените олдскуул схеми от периода на “Wages Of Sin”. Повече китарна мелодичност, неколкократна смяна на мелодиката и темпото, естествено съпроводени с кратки полу-акустични отклонения, излезли изпод умелите пръсти на братя Amott. Липсват мачкащите рифове от предходния “Doomsday Machine”, но и “Rise Of The Tyrant” притежава съвсем друга атмосфера, далеч от ръждивото скърцане на машините, вестители на апокалипсиса. Докато “Doomsday” се градеше върху стегнати и технични траш постройки, то новото попълнение в дискографията на групата е значително по-бързо и мелодично. Това не пречи обаче да съчетава в себе си и множество други влияния.
Парчетата влизат адски директно и целеустремено, като фактът е подсилен от решението този път гласът на Angela Gossow да бъде оставен в значително по-натурална форма. Експериментът дава отличен резултат, тъй като се получава характерен контраст между изпипаната китарна хармония и агресивния рев на русокосия екстерминатор. Радостно е завръщането на по-малкия брат - Christopher Amott, в редиците на “Враговете”. Така, въпреки временната раздяла, групата няма студиен запис без семейното китарно дуо. Тяхното качествено сътрудничество дава своя плодотворен резултат още веднъж. В никакъв случай не бива да пропускаме значителната роля и на един от най-добрите екстремни барабанисти в момента - Daniel Erlandsson, чиято батарея отново е умопомрачителна. В “The Last Enemy” бързите му удари по инструментите на масово унищожение подтикват към насилие! Музиката препуска неудържимо под майсторските пера на братя Amott и за почивка не можем и да се надяваме. Привидно плавното електронно начало на “I Will Live Again” заблуждава, тъй като в лицето ни бързо е отправен мощен китарен откат. Парчето се явява своеобразно продължение на “We Will Rise”, което идва да покаже още веднъж, че бандата е отправила поглед към миналото си, без да забравят обаче докъде са стигнали. “In This Shallow Grave” пък със своята по-праволинейна структура напомня за комбинация между “Burning Angel” и “Dead Bury Their Dead” и съответно къса глави по съвсем подобен начин.
А солата, какво да кажем за тях – тотална прелюдия към мрачното съвършенство на здравословната агресия и политическа лудост (но за нея след малко). Феновете на китарно-ориентирания мелодет спокойно могат да изпаднат във възторг от случващото се в “Rise Of The Tyrant”. Заглавното парче на албума дава и лирическата му определеност. Изпълнението започва с вдъхновяващия диалог от филмовата класика “Калигула” от 1979, в който сенатът избира своя тираничен владетел-бог - Гай Юлий Цезар Германикус. За последвалата тресня съвсем спокойно може да се каже, че дори в скромните си четири минути описва музикално кървавата лудост на римския император и зверствата, които е извършил. Злодеянията му са възпети и осъдени от мощния рев на Angela по изключителен начин. В “The Day You Died” и най-вече “Night Falls Fast” откриваме една от малкото преки връзки с предходното издание “Doomsday Machine”, открояващи се в по-директни и праволинейни рифовки. Наистина, “Rise Of The Tyrant” не притежава песни като “Nemesis” и “My Apocalypse”, но за сметка на това си е малък празник за по-старите фенове на групата. Задължителният инструментал този път е в лицето на “Intermezzo Liberte”, в който можем да се насладим напълно на възможностите на двамата китаристи. Краят е даден с най-продължителната и сравнително епично звучаща песен - “Vultures”. Определено отличен завършек на албума, в който Angela експериментира докрай с гласа си и я чуваме да пищи по непознат досега начин.
Следва задължителното обобщение, в което ще кажа, че Arch Enemy с гордост могат да нарекат “Rise Of The Tyrant” свой албум, в който могат да се открият всички характерни черти, определящи групата като една от най-добрите в стила.
