Solefald не са от онези, които правят нещата по лесния начин. Когато “авангард” стана една от най-често употребяваните думички – нали знаеш, всичко трябва да се скапе, ако ще и насила – Solefald бяха на първа линия, следвайки сънародниците си от Ved Buens Ende (еднократен акт) и Dødheimsgard (които не са издавали от осем години насам). Но, за да си дойдем на думата, “Pills Against the Ageless Ills” остана в историята като един от подценените албуми в европейския метъл и дори малко по-късно, с мащабен проект в две части, какъвто бе “An Icelandic Odyssey” – респективно излезлите в периода 2005-2006 г. “Red for Fire” и “Black for Death” – норвежкото дуо Cornelius Jakhelln / Lazare Nedland остана неспособно да си върне сензационния момент, веднъж изживян с дебюта “The Linear Scaffold”. През 2010-а дойде и последният им, неособено успешен опит, “Norrøn livskunst”, а той пострада от прекалената си претенциозност, объркващата борба, която двамата мултиинструменталисти водеха със самите себе си, междувременно потъвайки в сюрреализма на собственото си произведение. Трудно е да се каже дали “World Metal. Kosmopolis Sud” ще промени статута им, но пет години по-късно Solefald най-после завършиха албума, който винаги са искали да направят.
Фактът, че “The Germanic Entity” започва със сух индустриализиран риф, обкръжен от клавири, които наподобяват ефекта от Vulture Industries на салвия и гъби – едновременно! – не пречи на Solefald да разгърнат своята композиция до степен, в която внезапна прото-дъбстеп пила невротично стърже в дискотечен техно бийт, сякаш това си е напълно в реда на нещата. В ерата на дигиталното музициране подобен сценарий вече едва ли би шокирал някого, но френетичната “Bububu Bad Beuys” (със златното си времетраене от 4:20) със сигурност ще ти разчекне челюстите в малоумно изражение на нещо средно между учудване и неудобство. Неандерталски трайбъл перкусии се изсипват като порой върху хапливo-мелодичен Burzum-ски риф, докато норвежкото дуо редува безобразни вокали – буквално една човешка деградация в стил Fantômas, посредством симулацията на подгонена за заколение кокошка – с епични напеви а ла ICS Vortex. В хода на своята кариера Solefald винаги са разчитали на крайности, но тук всичко е изпълнено със смисъл и “World Metal. Kosmopolis Sud” съумява да те заблуди, че абсолютно извратената му оргия от звуци всъщност е нещо съвсем нормално, просто защото объркването в него е някак достоверно на фона на реалността, в която живеем.
Разбира се, колкото и да е лесно да го поставиш в графа “контролиран хаос”, “World Metal. Kosmopolis Sud” е твърде много, затова и смело можеш да си заложиш апартамента, че гласът на Solefald отново ще достигне до малцина. Не повече. Този път обаче норвежците отстъпиха, преосмислиха концепцията си и изиграха всеки свой ход внимателно, с търпение и целенасочена последователност. Дори в най-неуравновесените си моменти – тоест в преобладаващата си част – “World Metal. Kosmopolis Sud” е упражнение в прецизност, следващо желязната логика, че ако ще правиш нещо, е най-добре да го направиш като хората. Независимо дали става дума за записване на песен или взривяване на сграда. Или бягство от психиатрична институция с цел техно-метъл. Странна цел, мен ако питаш.
Във вселена, която вече си има космическите краутрок-блек метъл пътешественици Oranssi Pazuzu, “World Metal. Kosmopolis Sud” е перфектната алтернатива; колкото конфронтиращ, толкова и забавен с анархистичния дух на музикантите, готови да потъпчат всеки закон само заради самата идея. Отне им близо пет години, за да го направят, но Solefald в крайна сметка уверено излизат от лабиринта, в който се бяха изгубили – собствения им лабиринт – и в резултат хвърлят всичко около себе си в пълен безпорядък. Той е зрелищен, театрално патетичен, крайно нагъл, безобразно неадекватен, подигравателно самоуверен, обидно груб, отблъскващо циничен и стряскащо откровен. “World Metal. Kosmopolis Sud” е албумът, който винаги са имали потенциала да направят и днес е пределно ясно защо Solefald пеят, че прогресът е над всичко.
