Всеки път, когато се появи пукнатина в пространствено-времевия континуум ъндърграунд скитникът Shogot ще подбира най-апетитните издания и събития от света на метъла, за да ги огледа отвътре - с научна или чисто любителска цел. Докато кръвта още не се е съсирила...
В серия от последователни дисекции през 2015-а скитникът посреща юбилея на значим албум в компанията на още скитници. Днес Shogot празнува 10 години “Catch 33” заедно с аудио терориста Horologist.
Shogot: Допреди 10 години все още прекарвахме огромна част от ежедневието си в компютърните клубове, батковците пушеха трева, а ние играехме DoTA, CS или Diablo II. Mastodon тъкмо бяха изкарали революционния “Leviathan” и дадоха своя принос към видео игрите, получавайки място в саундтрака на Need For Speed. Междувременно порно индустрията изживяваше изключителен разцвет… но това е друга тема. Ако затвориш очи и се опиташ да си спомниш за онези времена, ще си спомниш също, че никой не беше готов за това, което последва. Meshuggah, групата, която вече бе променила екстремната музика веднъж – с пост-траш-прог-дет-джаз киборга “Destroy Erase Improve” през 95-а – реши да го направи отново. Този път завинаги. Практически шведите, превърнали се в символ за иновативност и чиста проба брутална сила, елиминираха всякаква емоция, която може да съществува в изкуството. Някои биха поспорили, че става въпрос за агресия, неовладяна, сляпа ярост, но машините нямат чувства. Така че с “Catch Thirtythree” вече не можеше да става и дума за емоции. Всъщност още от момента на издаването му през май 2005-а стана пределно ясно, че с “Catch Thirtythree” Meshuggah вече не правят музика. Да, реално тук има някакви инструменти, дори не просто някакви, а своеобразни оръжия в ръцете на няколко виртуозни музиканти, но в действителност те не свиреха. Вместо това те изграждаха изключително сложен и детайлен механизъм – претворяваха анатомията на една гигантска машина. Изкуствен интелект, дошъл с целта да разруши твоя свят до последното му камъче. Това бе идеята на “Catch Thirtythree”. Идеята на Meshuggah за нова революция.
Horologist: Прав е многоуважаемият колега Shogot – през 2005-а порно индустрията беше по-потентна от скулптура със седем крила и пет х*я... но какво да се прави, сега и на двете им е спукана работата! На Meshuggah-babes, обаче, не им се вижда края - не и докато “Skynet” не изпепели човечеството, за да разчисти терена за по-умните от нас машини. В тази връзка, десет години по-късно “Catch Thirtythree” си остава най-зловещият робокалипсис, чиито закодирани в нули и единици звукови вълни са били прогаряни в магнитен носител!
Всъщност, в отсека между 2002-2006 г., когато експериментираха над себе си без да жалят средства – или разсъдъка на феновете си – Meshuggah неусетно запълниха със страшна сила обувките на изпадналите в кома Godflesh. В “Nothing” (2002), “I” (2004) и “Catch 33” те чакат същите иновативност, бездушие и размазваща черепа на човечеството с ботуша си мизантропия! Само че шведите издигат монотонното, ритмично блъскане на Broadrick и Green до методично калкулирана смърт от 1000 пробождания. Кулминацията на експериментите е именно “Catch 33”.
Shogot: В тази връзка е интересно да се отбележи, че Meshuggah дръзнаха да еволюират, буквално да се преобразят в ново (механично) създание близо 20 години след създаването си, при това на фона на сцена, за която тепърва ще разбираме, че вече в огромна степен е проучила всяко възможно свое развитие. За да използваме термин, подобаващ на роботизираната природа на “Catch 33”, тежкият метъл се беше ъпгрейднал почти напълно още в края на миналото хилядолетие, предимно благодарение на три основни фактора – първите два носят кодовите названия “Through Silver in Blood” и “Times of Grace”, а третият, далеч по-удачният компаньон на “Catch 33”, е “Calculating Infinity”, отвинтващият дебют на маткор пионерите The Dillinger Escape Plan. Оттам насетне всяко едно хипотетично разширяване на границите на екстремната музика се оказа равносилно на неизбежното излизане извън тях, както впоследствие красноречиво потвърдиха идейните ориентири на крайно самовглъбени, самодостатъчни групи като Torche, Alcest, Deafheaven, в някаква степен дори Baroness. Но, преди да им бъде проправен път, липсваше само едно парче от мозайката. “Catch 33”.
В хода на една безумна, гигантска както във времетраенето, така и в цялостните си внушения композиция, разделена на 13 отделни, взаимно допълващи се части, Meshuggah за първи път реализираха пълния си потенциал. Нека отново акцентираме върху куриозния момент – близо 20 години след създаването им (и фактът, че Behemoth направиха същото през 2014-а обективно им предостави челната позиция в класацията на “Metal World”). И до ден днешен това, “Catch 33”, е един различен проект – такъв, който изисква не само свръхчовешка креативна мощ, но и концентрацията на неврохирург, както и изумителна дисциплина. Тази група се отрече от човешкото в себе си, за да бъде това, което е днес - колос. Лидер на екстремната музика. Символ на бъдещето в цялата му ахуманност, в цялата му безнадеждност. Meshuggah имаха неподозирани амбиции; “Catch 33” не ти даваше – той вземаше от теб, изискваше.
Horologist: За разлика от дет метълите, на които подражават в ранните си години, тук Meshuggah не искат твоите кръв и черва. Те искат само мозъка ти. Целта им е да се вклинят в префронталния ти кортекс като червей в киберсигурността на националната охранителна служба. Затова съчиняват песни със сложността на мозъчна интервенция и амбицията на току-що завършил невролог, но със сриващия системата ефект на примитивна лоботомия. Парадоксално, нали? Е, неслучайно албумът се казва “Параграф 33”. Но, за добро или лошо, музиката си прилича с литературната класика на Джозеф Хелър само по това, че действието се развива непоследователно, и че в хода му някой бавно полудява.
В случая с Meshuggah това си ти, а що се отнася до самата група – в този албум Jens Kidman и компания, както спомена Shogot, изоставят човешкото в себе си. Те са автомати с човешки облик, които няма как да полудеят, защото системата не допуска грешки и неефикасност в кода – като емоции, задръжки и тем подобни функции с прекалена сложност и ниско КПД. Единствено дръм-божеството Tomas Haake съхранява частично копие на тленността си, преди да се е сбогувал с нея, като записва звука на барабаните си за софтуера “Drumkit From Hell”. Машина кара друга машина да възпроизвежда органични звуци – крийпи ес фък, драги ми Смехурко!
Покрай това си дело, Haake формира втората голяма половина от наследството на “Catch 33”. Става дума за бума на домашното звукозаписно студио и джент-вълната. Преди “Drumkit From Hell”, дръм-машините звучаха просто като дръм-машини, но общите усилия на Toontrack и Mr. Haake позволиха на музикантите по онова време да произвеждат домашен метъл с автентични и брутално яки барабани в обителта на спалните си. Сред тях бе и някой си Misha “Bulb” Mansoor, а останалото е история! Но да се върнем към извора.
Shogot: Да наречеш джент-вълната отделен субжанр в прогресивния метъл би имало някаква логика, но тя се разпада още в същия момент, в който осъзнаеш, че целият този налудничав бум не представлява нищо повече от едно убийствено досадно преекспониране на задължителния ‘shuggah-риф. И това е единственото, за което си спомняш, след като вълната вече се е разбила – ей там, в далечината. Тук калкулираната динамика на Meshuggah се мъчи да избие в отнесени меланхолични пасажи или (дори) неочаквани признаци на позитивизъм, както се случва в свиренето на Periphery и TesseracT – два тъжни примера за групи със сериозен потенциал, попаднали в капана на шведските лунатици. Meshuggah нямат време за меланхолия, а в техния свят позитивизмът е кауза пердута. Аналогията с Godflesh на Horologist предлага една интересна гледна точка – особено в пост-“A World Lit Only by Fire”-пост-“The Seer”-пост-Triptykon действителността, в която живеем. “Catch 33” на Meshuggah е може би единственият албум – в историята на човечеството – който успява да надскочи смазващото отчаяние на Justin Broadrick, Michael Gira и Thomas Gabriel Fischer. Но как? Елементарно е. В свят без никакви емоции няма отчаяние. В свят без въздух, без вода и без светлина има само смърт. Слушайки “Catch 33”, ти няма да усетиш неговите 48 минути. Защото той е един миг и цяла вечност. Защото когато Fredrik Thordendal започне да пише осемструнните кодове на изкуствения интелект Meshuggah, от теб остава само една празна човешка черупка. Мисълта спира. Душата просто се изпарява в студения вакуум на “Catch 33”.
Horologist: “Catch 33” си остава ненадминат във всяко отношение. На звуково равнище той не само ще звучи актуално и след още десет години, но и самите Meshuggah няма да му смогнат. Ето, “oBzen” звучи допотопно, а “Koloss” звучи странно – като нормална метъл банда. В композиционно отношение "мешугите" действително са били и по-откачени – “Bleed”, по дяволите! Но разпъващият времето и пространството механичен ад на “Catch 33” е нещо друго. Той е една 48-минутна песен, разцепена условно на 13 неравни части - което изобщо не помага да се ориентираш къде точно си се изгубил в хода ѝ, мамка му.
Правилно дочуваш, че като всяка метъл банда, пръкнала се на земята като пъпка върху скротум, и Meshuggah притежават барабани, китари, бас и вокалист. Но нещо не е наред и даже подсъзнателно те плаши. Защо барабаните отекват с такава неестествена, машинална точност и всеки удар е съвършено еднакъв? Може ли човек да свири така роботски? И защо китарата и басът звучат като стържещ шум от завод, където се строи армия от много страшни и много хромирани червенооки хуманоиди? Само изпълнението на Jens Kidman горе-долу отговаря на очакваното, но нямащият друго общо с Nicole Kidman вокалист крещи, сякаш изпълнява компютърна програма. Или шепти в транс, докато от “Shed” – най-любимият ми “фрагмент” в албума – вече те избива на чиста параноя и се чудиш дали наистина няма закодирани сублиминални послания.
Shogot: Но това е само прелюдия към финала. “Sum”, развръзката на всичко, е потресаваща – в първата си част това е епичната гибел на една умираща звезда, във втората – хармоничното създаване на нова планета.
Horologist: Адски е стъписващо! Особено моментите, където механичната дандания внезапно спира и вместо с индустриален шум, Meshuggah ти изкарват ангелите с кротка тишина, спорадично прекъсвана от топли, меланхолични джаз акорди – последният вопъл на човешкото в албум, правен като саундтрак на избиващи човечеството роботи. Или израз на нормалността в албум, посветен на психологическата разруха. Или просто израз на нищото и неопределеността, в които е удавен епилога “Sum”. Както ти е удобно! Днес можеш да чуеш същия “номер” в последните два албума на Decapitated, а поляците са едни от малкото с капацитета да претворят ушебийното Meshuggah-влияние в свой оригинален стил.
“Catch 33”, човече. Най-голямата лудница на 2005-а! Липсва му само обложката от H.R. Giger.
