Честно казано не си спомням кога за последно на някой наистина му е пукало за Venom. Дрипавата тениска на “Black Metal” и наследената от чичо ти плоча на “Welcome to Hell” не се броят. Може би тук би било най-коректно да говоря за себе си. Едно от специфичните неща в това да пишеш за метъл медия, освен готовността да търпиш критика от хора, чиито интереси най-общо се простират до (максимум) половин дузина групи и (минимум) две цистерни алкохол – да, колкото и да не ти се вярва, някои от тези екземпляри също като теб имат достъп до интернет – е, че през пръстите ти ежегодно минават стотици албуми от всички жанрове и краища на света. В общи линии се получава следното – за да придобиеш привилегията да бъдеш уважаван като Warrior Of Ice, брутален като Horologist или мразен като моя милост, трябва а) да страдаш от леки психични отклонения и б) доброволно да жертваш втората цистерна алкохол за сметка на кафе и енергийни напитки. Но стига сме се отплесвали.
Последният път, когато изобщо съм се сещал за Venom, беше преди няколко месеца, в края на лятото, когато американското дуо Midnight издаде втория си албум, “No Mercy for Mayhem”, и успешно ми нарита задника във време, в което почти не се намираше някой, който да не изпитва непреодолимото желание да ми нарита задника. Последният път, когато ми е пукало – а това вече е друго – за Venom, беше преди повече от три години, с появата на, за да бъдем максимално деликатни, неособено впечатляващия “Fallen Angels”. Година по-рано получихме възможността да ги видим на живо в съвместен концерт с… Mayhem, където редът на излизане беше леко пообъркан. Не от историческа гледна точка. Може би схващаш накъде бия.
Причината да говоря по-малко за “From the Very Depths”, отколкото за това, че отдавна е спряло да ти дреме за неговите създатели, се крие в обстоятелството, че 14-ата им разюздана, вулгарна и откровено хулиганска проява, е може би и най-впечатляващата от десетилетия насам. Пилотният сингъл “Long Haired Punks” казваше всичко – силният Motörhead-ски устрем, кощунствените вокали на Cronos, варварското блъскане на Danté… Venom. “From the Very Depths” е просто Venom. Дори в най-агресивните си и хаотични моменти този албум е добре обмислен и внимателно насочен във физиономията ти, но не се тревожи – тя трудно ще стане по-грозна от техните.
И все пак Venom звучат най-силно, когато отстъпят от директния, разкостващ спийд побой и дадат воля на чувството си за хумор. “Smoke” звучи като гавра с Disturbed. Имайки предвид колко ужасни са Disturbed, това е добър знак. “The Death of Rock’n’Roll” е поредната пиянска свада в задимения пъб, където мощните псувни са заглушени от трясъка на стъкло и разбит в нечия брадясала глава стол. “Stigmata Satanas” и “Crucified” демонстрират колко точно на Cronos (не) му дреме за блек метъла. “From the Very Depths” е преобладаващо забавен албум. Ако не друго, поне това е основателна причина отново да ти пука за Venom. За да не те спукат от бой.
