Red е група, паднала някъде между Skillet и Thousand Foot Krutch. Ако това не ви звучи добре, още отсега можете да спрете да четете. Няма да последват магически слова, които да ви накарат да се поинтересувате от този стил. Red не са от типа групи, които внезапно и радикално променят звука си или търсят да допринесат с нещо на цялостния жанр. Тъкмо обратното – взимали са от основоположеното там, при това учудващо скромно. И докато Skillet изживяват своя успех в ученическия живот (или спомените за него) на феновете си, а Thousand Foot Krutch сякаш задобряват по малко с всяка следващата творба, Red през 2015-а година разчитат на себе си, цигулки и готина обложка. Като последното е много нетипично за тях.
Може да се каже, че всяка следваща изява на Red съдържа песни с все по-малко оригинална и творческа стойност. Главната тематика при тях винаги е била “тъжен съм, тъжен съм, много съм тъжен”; и тази година също са толкова тъжни и малко по-мрачни. “Of Beauty and Rage” е албум, който видимо се взима по-сериозно: липсва обложката тип десетминутен фотошоп-проект на десетокласник в художествената гимназия, траклистът изглежда приличен, продължителността е почти час и започва и закрива с инструментали – похват, придаващ завършеност. Какво впечатление ще ви остави музиката зад тази визия обаче зависи изцяло от очакванията ви към Red. Но нека изясним нещо – това, което Dire Straits правят в “Sultans of Swing”, е красиво. А през 2015-а да си метъл група с елементарни партии на цигулки не е красиво. Това, което чуваме в “Defeatist” на Hatebreed, е много яростно. А това да имаш няколко екстремни вокала, които секунди по-късно опустошаваш с хлипаво звучене, не е. Материалът в “Of Beauty and Rage” не е нито красив, нито яростен и е далеч от хомогенна смес между двете.
Главният проблем на записа е, че звучи като разновидност на вече познатото статукво, съществувало от втория диск насам. Няма еволюция или деградация, а просто една модернизация и вариация в опит за оригиналност. Нетипичен за групата албум не се равнява автоматично на добър албум. Въпреки това, на моменти им се удава. Например “Impostor”, при все претруфената си орнаментика, е сполучливо, емоционално парче, което удря точно в интереса на фен базата им. Веднага след това в “Shadow and Soul”, отвъд готините ѝ китари, вече чуваме същите хленчещи вокали на Michael Barnes, същата отъпкана тема – някаква мъка, която не е сигурно откъде и защо се лее вече няколко издания подред. Други парчета пък звучат като ремиксирани стари творби с добавен пласт цигулки от “Garrage Band” на iPad. Съществуват и почти неизвинимите повторения в рамките на самия албум: твърде еднакви композиции, твърде еднакви вокали, но с променен такт или добавено украшение. Баладите са много скучни и банални, особено в сравнение с примери от дискографията на Red. Има и по-любопитни изпълнения – “Falling Sky” впечатлява с динамика (изпъкваща само в този траклист), в “What You Keep Alivе” чуваме опит на вокалиста да излезе от мрънливия си комфорт, а “Take Me Over” е най-радикалното изпълнение тук, но това не ѝ пречи да краде прогресиите си от един конкретен не-метъл убер хит на Owl City отпреди няколко години. Почти бих изредил и “Gravity Lies”, която набира страхотен оборот, само за да го пропилее при първа възможност с лигав припев. Цялостното звучене сме го чували преди, от други, в по-добро изпълнение. “Of Beauty and Rage” е един много стандартен за днешно време труд, който дори би могъл да предизвика слушателя да пропуска части от песни или дори цели такива.
Въпреки това, феновете на Red има какво да харесат в него: формулата, която ги е спечелила, е още тук. Но всички останали, които са очаквали най-накрая да видят някакво развитие, ще се разочароват. Поради същата причина. А тези, които не са запознати с групата (и са продължили да четат отвъд второто изречение) могат спокойно да започнат от тук – има какво да ги впечатли и зариби, дори какво да ги провокира да оспорят термина “оригиналност”, но този ред на мисли не би държал влага дълго по причини, които остават само осезаеми.
Дори атеистите има защо да уважават религиозните групи, при все опитите да ги слушат с цел намиране на мисловни кукички, които да ги извадят от тематиката. Добрата музика си е добра музика и е факт, че виждаме такива рожби, вдъхновени от вярата. Но може би тази вяра не е универсално силна или мотивираща за всички. Не се знае дали това е закотвило Red на една позиция, но ако е – дано някога сменят музата си, защото потенциалът си проличава, дори под всичките тези слоеве излишност – някъде там има друга кукичка, която придърпва слушателя. Дано в бъдеще се концентрират върху това.
