Несериозно е вече да се подценява група като Redemption, която въпреки относителната си безизвестност, не спира да сътворява чудесни прогресив екземпляри. Сякаш малко се губи тази млада американска формация в сянката или на свои по-находчиви и добре менажирани сънародници, или на други основополагащи и всепризнати такива. Факт е наистина, че бандата се опитва да твори във вече доста успешно развит дял от стила, a именно в класическата му разновидност - по-силно прогресивно изразена като звучене, отколкото като изказ - но също така и комбинира твърде многолики похвати в създаването на своя стил. Разнообразие е била ключова дума за групата винаги, което е придавало на звученето им една специфична привлекателност. Още със своя втори албум “The Fullness of Time” Redemption показаха недвусмислено, че са неделима част от първата лига на съвременния прогресив; нещо повече – че с лекота съумяват да издават брилянтни творби. “The Origins of Ruin” има злочестата участ да е непосредственият наследник на един шедьовър и като такъв да бъде безспирно съпоставян с него, наместо правилно оценен и разбран самостоятелно. Трудно е да надминеш себе си веднага след своето най-голямо постижение; не по-малко предизвикателна е задачата да сътвориш нещо, което не би бледняло след “The Fullness of Time”, но Redemption са го сторили, и то безпогрешно. Изграждайки за пореден път едно хомогенно и неразграничимо съчетание от човещина, сила, съчувствие и енергия, американската петица ни представя типичния си стил, базиращ се едновременно на позитивност и меланхолия, твърдост и мелодичност, комплексна структура и лесновъзприемчиво звучене. Колко странно, че изграден на основата на толкова много противоречия, “The Origins of Ruin” остава достатъчно разбираем по природа и прогресивен най-вече заради интелигентния си замисъл, а не заради насилена екстравагантност. Няма какво да се критикува тук - тавата се приближава по въздействие до утвърдените еталони в стила и е основна спирка в стиловия пътеводител за годината.
Промяната в звученето се набива на очи още в откриващите секунди на “The Suffocating Silence” – сякаш съвсем целенасочено тук е поставен един от най-агресивните и динамични рифове. С това Redemption дават да се разбере, че ни очаква нещо обемно, мрачно и по-тежко, отколкото сме очаквали предварително. “Bleed Me Dry” поставя открито и парадигмата на албума – проблемите на човешките взаимоотношения, депресията, вътрешната несигурност и страх. Тук тя е разгледана дори в по-потискаща светлина, отколкото преди две години, а сериозността на темите приема физически израз и в самото звучене – по-плътно, угнетено и тежко. “The Death of Faith and Reason” профучава в чисто пауър метъл маниер – ядосано, бързо и опростено в стремеж към експресивност. Приемствеността с предната творба на групата е засвидетелствана в “Memory”, където Redemption пренасят основни мотиви от епохалното “Sapphire”. Това не означава безидейно копиране на един уважаван хит, нито предполага пряко продължение или втора част на парчето. Просто в “Memories” са доразвити идеите, разгледани в “Sapphire”, като основна причина за това е общата лирична и тематична връзка. Заглавната “The Origins of Ruin” e напрегната и прочувствена композиция, в която блесва богатият глас на Ray Alder – настоящия фронтмен на класиците Fates Warning. В Redemption Ray демонстрира доста различни аспекти на гласовите си способности, пеейки по-плавно, отмерено и с внушителни гмурвания в низините на тембъра си. Самото парче е класически мелодичен контрапункт между глас и пиано и въпреки кратката си продължителност, представлява един от най-силните моменти в албума. Няколко минути по-късно основните насоки от песента ще се пренесат в “Blind my Еyes”, за да приемат по-деен и динамичен облик. Заключената като в рамка между двете “Man of Glass” е символичната кулминация в тавата и символизира момента на емоционално осъзнаване на лирическия герой; моментът, след който той е готов да се изправи срещу своите вътрешни демони и страхове. Харизмата на Nick van Dyk като китарист и клавирист, радваща ни безспирно из целия албум, е основен акцент в “Used to Be”, която с динамична инструментална обстановка и извисен припев пристъпва плавно към финала на албума. А той идва заедно с по прогресарски усложненото “Fall Оn You”, носейки логично позитивни и жизнеутвърждаващи намеци, рязко изпъкващи в сякаш депресивното естество на целия албум.
Нито следа от разочарование не може да се захване в съзнанието на един прог ценител след тава като “The Origins of Ruin”. Дори и без да се абстрахираме от блестящия му предшественик, албумът буди възхищението, което заслужава всеки майстор, изградил поредния си образец за подражание. Ангажирайки се с дискутирането на общовалидни проблеми и успявайки да изградят подходяща музикална основа, Redemption представляват логичния избор както за търсещите комплексност, така и за по-праволинейни слушатели.
