Винаги съм смятал, че за да останеш на върха, трябва или постоянно да търсиш новото, или да се придържаш към достатъчно плодотворното старо. За радост на Uwe Lulis и Tomi Gоttlich, няколко акра от най-рохкавия музикален чернозем принадлежат по право на всеки, докоснал се дори и за кратко до класиците Grave Digger, още повече на двама от главните виновници за възхода на немските хеви/спийд законодатели. Без да правят опити да откриват топлата вода, Rebellion продължават точно оттам, където Uwe и Tomi оставиха Grave Digger с “Excalibur”, шлифовайки звученето с обширен пауър метъл замах. Втората част на замислената като трилогия исландска сага застава пред нас с амбициозната цел да продължи започнатото от знаковия трети албум на Rebellion – издадената преди година и половина първа част от епичното пътуване на викингите. И го прави доста убедително с едно прекрасно пауър/хеви приключение, излязло сякаш от съкровищницата на набедения за вече залязващ стил. Докато все още продължават да се издават такива идейни и енергични албуми като “Miklagard”, старата школа може да бъде хулена и оплювана, но няма да се даде без бой. Всъщност “Miklagard” е пълнокръвен наследник на “Sagas of Iceland”, без да му отстъпва по нищо като цялостно впечатление. Разликите са малки и прекалено незначителни, за да се говори за някаква сериозна промяна в стила на бандата; не и толкова очебийна, колкото беше пропастта между “Sagas of Iceland” и “Born a Rebel”. Наистина, първата част беше по-изразено мелодична, с по-смело разгръщащи се преходни пасажи и далеч по-запомнящи се сола, но “Miklagard” дава отпор с повече енергия, сила и по-директен подход към композирането на неоспорими химни. Темпото е завишено, китарите звучат по-плътно, а песните са прями и директни. Изобщо, безкомпромисен е новият Rebellion, допълвайки идеално уводния албум.
Няма как да се разминем без полу-акустично интро, носещо нордически фолклорни асоциации, този път включващо и автентичните припявания на Charles Rytkоnen от Morgana Lefay. Веднага след това идилията е прорязана от нахлулото с пълна сила “Sweden”, спускащо се към нас като набрала вече инерция лавина. Не съм и допускал, че някога ще чуя немец да се дере прочувствено над текст като “Sweden, oh Sweden, my fatherland, my home”, но предполагам, че все пак Rebellion се раздават напълно в името на възможно най-увлекателната и достоверна атмосфера. Едно след друго се зареждат безгрешни парчета – “Free” в малко по-улегнал маниер, а “On the Edge of Life” дори придаващо известна мистична нотка. Средната част на последното парче се оказва едно към едно заимствана мелодия от “Heaven Can Wait” на Iron Maiden, но това е просто еднократен свързващ момент, без особена роля в централното развитие на песента и предполагам, дори е направено съвсем несъзнателно. С “Ulfberth” Rebellion преминават от по-статичната, хеви начална част на албума, към истинското развихряне. Оттук насетне доминиращ е пауърът, а всеки един припев се впива неумолимо в разсъдъка на слушателя. “The Russ” нахлува с мощен, тресящ се ритъм и подема почти маршовия си поход към пълно разгръщане. Перлата в “Miklagard” е пленителното “Kiew”, което неусетно довежда до пристрастяване, а избиването от главата на опияняващия рефрен е непосилна задача. Старите кучета знаят как да удрят здраво и не се колебаят да използват това знание по възможно най-възбуждащия адреналина начин. В “Taste of Steel” и “God of Thunder” се убеждаваме за пореден път, че най-голямата слабост на Rebellion всъщност е тяхната най-голяма сила – вокалистът Michael Seifert може и да притежава постен гласов обхват и плачевна техника, но неговият дрезгав, грубиянски и нешлифован глас пасва с неприлична прецизност към усещането, правещо Rebellion толкова уникални и въздействащи. Едноименното “Miklagard” е вече познато на феновете от неотдавна излезлия сингъл и видеоклип, свършило идеално работата си както на пилотен изстрел към последвалото развихряне, така и като свързващо звено с мелодичността на първата част на сагата. Закриващото “The Uprising” е достойният епичен финал на албума, достигащ връхната си точка с патетичния и възхваляващ припев, докато след краткото акустично аутро само песента на чайките не остава да съпровожда отплаващия викингски кораб.
Uwe, Tomi и компания не показват признаци на изчерпване, колкото и да дълбаят във вече напълно развит стил. Последното, което им трябва, са изкуствени опити за модернизиране на звученето или насилствена промяна. Правилната диря е напипана безгрешно и бива следвана неотменно, а докъде ще доведе тя е въпрос, чието разкриване е оставено на бъдещето. За нас остава да препашем мечовете, да грабнем прашасалия щит и да пригласяме с пълно гърло.
