Как да започна ревю на албум, който потегля с умопомрачително симфонично интро, чиято мрачна внушителност преминава към бърза резачка, а вокалистът изврещява в самото й начало “C’mon Motherfuckers”?! Може би ще е най-добре да спомена няколко неща за групата Deadlock, преди да се впусна в описание на новия им опус “Wolves”. Заедно с последната им творба, бандата вече има зад гърба си три дългосвирещи албума. Достигат върха именно с “Wolves”, тъй като за предходните им неща не може да се каже, че са нещо добре различимо от средностатистическия мелодет. Шестимата музиканти са избрали много нестандартен подход за изграждането на албума си. Както вече отбелязах, има множество бомбастични симфонични преходи и интерлюдии, силно повлияни от класическите примери, дело на титаните в това отношение - Dimmu Borgir. Към миксурата включете нахъсани, скоростни китарни атаки и сола. Да не забравяме тънките електронни моменти и естествено, задължителните за стила клавири. Последните са дело на най-новия член на Deadlock – симпатичната Sabine Weniger, която обаче добавя не само по-синтезаторното звучене на “Wolves”, но и чисти вокали. Ако се чувствате вече объркани, ще добавя само, че вероятно противно на очакванията ви, групата не е финландска, а германска. Но е явно, че са се поучили и са извлекли най-същественото от скандинавските си колеги, като са направили уникално по рода си творение. Sebastian Reichl като главен композитор и текстописец е извел групата си на неочаквано и пропито с изненади равнище. Какви ли мисли се въртят в главата на този младеж, за да сътвори песен като откриващата “We Shall All Bleed”, съчетаваща в себе си почти всички познати елементи от метъла, а и много от съвсем други жанрове... като започнем с грубиянския рев на Johannes Prem, преминем през рязко контрастиращото чисто пеене на Sabine, чийто глас звучи по-скоро поп, отколкото метъл и естествено стигнем до двойното китарно похищение от една страна на шесттрунния виртуоз Gert Rymen, от друга – на неговия колега по занятие – Sebastian. А песента завършва с такова пленително соло, съчетано по перфектен начин с кийбордите, не без помощта на бас-машината Thomas Huschka и отговорника за батареята - Tobias Graf. Мелодиката варира, сменя се рязко и неочаквано, и изненадан от чутото, често връщам една и съща песен няколко пъти, просто за да я осмисля. Въпреки всичко, стилът като цяло попада под определението модерен мелодет, така че не можем да не отбележим влияния на групи като Dark Tranquillity, Mors Principium Est (главно в електрониката и унищожителната бързина на моменти), Scar Symmetry, In Flames и други. Но едновременно с това “Wolves” е епичен метъл, какъвто не можеш да срещнеш често, въпреки че мога да стигна до крайност и да кажа, че сме свидетели на уникално съчетание на стилове. “Losers' Ballet” потвърждава думите ми с мекото си начало, изсвирено на пиано, като впоследствие мелодията е поета от мрачен хор, изпълнен с напрежение, което не след дълго избива в агресивна тресня. Контрастът вътре в самите композиции, както и поотделно между тях, създава усещането, че “Wolves” e нещо като сборен албум, съставен от различни групи, представителки на отделни стилове. Спокойно можеш да си помислиш, че песните всъщност са изсвирени от много повече от шест човека. На много от слушателите това може да се види и като слабост, тъй като наистина на моменти противопоставянето в звученето (особено между вокалите) е почти гротескно. Друг недостатък, който откривам в албума, е на места прекаляването с модерните влияния, характерни за по-сладникавите групички в момента, въртяни главно по Mtv и пробутвани на масовата аудитория като метъл. Но това някак избледнява на фона на прекрасните сола на китарната двойка, непропускаща нито една песен, в която да се изяви със запомняща се свирня. Странното е, че дори продължаващият близо минута бластбийтов транс, вмъкнат в средата на “End Begins”, стои някак на мястото си. Да не говорим с какъв злостен замах бива прекъснат от мощно двойнокитарно соло, което бързо се трансформира в характерната за стила гневна симфония, изсвирена на двугласие. Защо да не усложнят допълнително атмосферата, като вмъкнат интерлюдията “Praeludium II”, наподобяваща саундтрак от някой епичен филм? Следва едно от най-тежките парчета в албума, което крещи с пълно гърло, че все пак това е метъл, и то от класа. Изключение прави може би закриващата балада “To Where The Skies Are Blue”, в която на гласа на Sabine акомпанира единствено пианото.

“Wolves” определено е албум, който ако ви допадне, ще ви задържи задълго с разнообразието си. Факт е, че с него Deadlock проявяват изключителна смелост, но може би проправят нови пътища с иновациите си. Дано усилията им не останат неоценени.