Дълбоки депресия и униние ни застигат от третия албум на финландските дуумаджии Swallow the Sun. С “Hope” младата шестица задълбава още по-надълбоко в мрачната страна на човешката емоция и предлага рафинирано подкопаване на всяка весела следа от ежедневието ви за малко повече от час. За наследника на и без това размазващия “Ghosts Of Loss”, групата е решила да направи музиката си още по-потискаща и обезверяваща, чрез намаляването на дет и мелодет елементите от своите предишни записи. Малко страничните, но съвсем уместни сравнения с родни, чисто мелодет формации като Insomnium и Noumena, остават изцяло в миналото, а бандата посяга към по-твърди, насечени и на места дори стържещи изразни средства. Малко по-силно изразената от обикновено статичност подлъгва на пръв поглед за прекалена монотонност, но това заблуждение на сетивата трае не повече от няколко минути, след което приспособилото се към емоционалната атака съзнание лесно открива следи на мелодична креативност и композиционно разнообразие. Иронично, но “Hope” угнетява повече от преди, навява повече меланхолия и обезверение, като по този начин възпява края на всяка надежда, а не нейното възраждане. Звученето на кийборда е добило плътност и избутано зад многоцветна китарно-басова решетка от мелодии, придава на целия албум обем и епичност.
Пространна интерлюдия дава начало на заглавното “Hope” и с мека, съчувствена усмивка приветства слушателя в малкия си, но крещящ затвор от емоции. Чистият и звучен глас на Mikko Kotamaki нарежда с мрачно примирение потресаващия текст, за да отстъпи място на мачкащата агония в последвалите харш стенания. “These Hours of Despair” започва учудващо действено за дуум композиция и запазва насечени детаджийски рифове по цялото си бушуващо от ярост протежение. Част от това озлобление, захранвано от мизерията и покрусата, стаяващи се във всеки от нас, се пренася и в “The Justice of Suffering”, но тук то получава сериозен отпор от страна на ясните и печално извиващи се напеви. Ако досега това не е било очевидно, то в “Don't Fall Asleep (Horror Pt. 2)” слушателят неизбежно ще констатира двете основни влияния в музиката на Swallow the Sun, а именно ранната Katatonia и Saturnus. За да преодолеем очакващия ни капан от студенина и безчуствена вялост, трябва да направим широк, над деветминутен скок отвъд “Too Cold For Tears”, която дори за секунда не спестява от разтегленото си и тежко безпристрастие. Оттук насетне изповедта на двамата китарни страдалци Juha Raivio и Markus Jamsen придобива далеч по-отчаяна нотка и наместо извличаните досега жаловни хармонии, двамата изпридат разкривена рифова плетка, както в спотайващото се “The Empty Skies”, така и в леко ядосаното “No Light, No Hope”. Това озлобление се засилва, докато си пробиваме път напред през обречеността на “Doomed to Walk the Earth”, където ставаме свидетели дори на женски вокали. Изненадващо, всички смазващи емоции и звуци спират и оставаме насаме с ефирната китарна нежност на мелодия, сякаш отдалечаваща се от нас като последния дъх на надеждата. И тук, в самия край на албума, групата стоварва върху ни един бомбастичен финал, обобщаващ в себе си цялата вече отминаваща печална красота на “Hope”. Бандата е счела за необходимо да вмести в албума и “These Low Lands”, кавър на Timo Rautiainen & Trio Niskalaukaus, придавайки и приятен фолк привкус към многообразието от мелодии.
Изграждането на личния стил на Swallow the Sun вече изглежда напълно завършено. Бандата упорито се провря между раздвиженото звучене на Daylight Dies или Novembers Doom и отчасти бохемската гениалност на Opeth, за да обособи свой драматичен и наситен образ. С обилно напластен и интензивен звук, а и не на последно място с прекрасна продукция, групата убеждава с лекота в своето техническо и музикантско превъзходство над повечето млади дуум формации. А дори след издаването на “Hope”, поредното бижу в дискографията им, портите на световната дуум Зала на Славата са безвъзвратно отворени за тях.
