Не. По-скоро става въпрос за позитронни човеци, за 1000-метрови стъклени сгради, за летящи автомобили, за кучета-роботи. За електричество в небето, за свят, който не е виждал слънце. Студен и механичен. The Progidy може отдавна да са дали тласък на всяко възможно течение в електронната музика, но те преминаха отвъд – при това в територии, които са ни извънредно, плашещо познати. Тук нещата опират до авангард, до визия, която не познава лимити, така че когато The Prodigy окончателно бетонираха комерсиалния си статут на атомна бомба (от звук), не може да има никакво съмнение, че това не е резултат на нищо друго, освен на невероятен талант и тотален, смазващ професионализъм. Вместо обаче да улегне и “помъдрее”, есекското трио продължава да пръска милиарди мозъчни клетки по цял свят и, мамка му, ако това не е хубаво!
Всъщност The Prodigy не са единствената банда, която успява да го прави толкова години след т.нар. ѝ “пиков момент”. Останалите три обаче – без да се изненадваш – идват директно от нашата музикална вселена. Но там, където Napalm Death, Killing Joke и Swans доставят нови боеприпаси на всеки две години, The Progidy си дават достатъчно време, така че накрая действително си говорим за експлозия. От “Invaders Must Die” изминаха точно шест години. Уловката е, че все още чуваме бийта на “Take Me to the Hospital” в главите си, независимо че някои от нас може да са я слушали за последно преди три-четири години. И когато “The Day is My Enemy” най-после се превръща в реалност, няма никакво съмнение, че шибаното нещо ще къса шибани глави. Знаеш ли защо? Защото това е шибаната истина.
Като дежа вю, или като някакъв далечен спомен, отварящата заглавна песен те хвърля директно в месомелачката на брутален индъстриъл марш, преди пилотният сингъл “Nasty” да стартира стандартната бомбардировка на Prodigy. И се започва. “Rebel Radio” подава трескави сигнали до централния мозък – Liam Howlett ти намига дяволито и неволно се сещаш за онзи далечен момент, когато “Voodoo People” за първи път се появи в живота ти.
“The Day is My Enemy” обаче в никакъв случай не е носталгичен албум. “Wild Frontier” е поредната футуристична DNB въртележка във време и пространство, която е само прелюдия към една от най-силните композиции в цялото творчество на англичаните – инструменталната “Beyond the Deathray”, където, освен всичко останало, чуваш спиращ дъха пост-рок мотив, комбиниран с нещо друго – нещо отвъд твоята и моята компетенция. Нещо, което идва от паралелния ни свят.
“The Day is My Enemy” дава индикации за АНГ (Албум на Годината) поне на три пъти. Първият е гореспоменатата “Beyond the Deathray”. Вторият – “Roadblox” – е електронна виелица на минусови температури. Накрая обаче идва “Medicine”, най-обсъжданото парче в албума, където традиционната атака на Prodigy започва директно от сърцето на Стара планина. Без ташак. Така че когато 2015-а се изтърколи като засъхнал сопол и направим един финален обзор… Нищо чудно най-добрият ѝ албум да е всичко друго, но не и метъл. Ние – в “Metal World” – нямаме нищо против.
