Да започваме с броенето: една, две, осемнадесет. Толкова години изминаха от последния студиен албум на Faith No More, многозначително озаглавения “Album of the Year”. Както и да го гледаме, това си е доста време, но когато ги попиташ как би звучала рок музиката, ако ги нямаше тях, Mike Patton просто ще ти се изсмее, преди да отсече: “по същия начин”. И ще е прав – поне отчасти. Защото рок музиката си е рок музика, но Faith No More са малко по-различен звяр.
Запознай се с алт-метъл иконите Faith No More. Сега посрещни Faith No More – фънк баровците. Вече е време да ти представим и… Faith No More – кросоувър титаните. Групата, която не познава граници. Вечните експериментатори. Действително ли си мислеше, че “Sol Invictus” ще звучи като “Album of the Year”, “King for a Day” или което и да било от предишните им издания? Глупак. “Sol Invictus” звучи като “Sol Invictus”. Което означава, че тук Faith No More въобще не се ебават.
“Superhero”, най-рифовата песен в албума, е френетична – отчетливите траш влияния напират толкова мощно, че в даден момент на Patton не му остава нищо друго, освен да вкара ударна инжекция Fantômas, преди нещото напълно да излезе извън контрол. Както и действително се случва. Тогава обаче “Superhero” поема в съвсем различна посока. Хипнотичното соло и призрачният клавир на Roddy Bottum започват да си играят с мозъка ти, докато лайтмотивът – “Leader of Men” – се повтаря отново и отново, и отново. Очакваният алт-метъл валяк, “Separation Anxiety”, е песен, изградена върху един-единствен риф, но разстройващата атмосфера, абсолютно психопатските вокали и цялостното методично изпълнение я превръщат в реална заплаха за всеки здрав разум. Най-лошото от всичко, е, че точно след нея идва и може би най-бруталният момент. Невъзможно е да се опише с думи какъв е шокът, предизвикан от “Cone of Shame” – адският марш, акомпаниращ тържествената разруха на собствения ти разсъдък. Тъкмо тук поезията на Patton започва да те бичува с всичка сила и рефрени като “I’d like to strip the bone off / To see how you’re really made / And see how you really take / Your special place” отекват в злокобно ехо дълго след като песента е приключила.
Разбира се, “Sol Invictus” има и своята светла страна. “Sunny Side Up” лесно ще се окаже едно от най-позитивните парчета в цялото творчество на Faith No More. “Black Friday” е преобладаващо акустична, също както финалната “From the Dead”, която звучи, сякаш е извадена от “The Burning World” на Swans. “Matador”, големият шедьовър на записа, не подлежи на логичен анализ. Същото се отнася и за “Rise of the Fall”.
“Sol Invictus” не е еднократна афера. Faith No More са разсъблекли всяка една от тези песни, така че накрая да не остане нищо друго освен чистата им есенция. Всъщност в хода на (по-малко от) 40 задъхани, потни минути, албумът непрестанно те блъска назад – в ъгъла. Той е свръхинтензивен и концентриран, но това си остава част от уловката. Защото дяволът е в детайлите, а “Sol Invictus”, както можеше да се очаква, е творба на детайла. Тук има толкова много пластове, толкова много скрити елементи – стига се до момент, в който осъзнаваш, че при всяко следващо слушане чуваш нещата по коренно различен начин. А това е част от магията.
Накрая обаче всичко опира до очакванията. Да, това е първият албум на Faith от 18 години насам. Да, на всички ни се иска да е поне толкова силен, колкото легендарните му предшественици. Откъде обаче идва голямото объркване? Простичко е. Очевидно в хода на тези 18 години повечето хора са забравили, че е невъзможно да очакваш нещо точно определено от тази група. Не и от нея. Само глупакът би подценил “Sol Invictus”. Този, който не го направи и даде шанс на Непобедимото слънце – само той ще се превърне в крал. Крал за един ден. Но, мамка му, какъв ден само!
