Историята го потвърждава – най-големите обикновено са онези, които пораждат полемика. В годините Paradise Lost се променяха толкова много и толкова пъти, че човек спокойно би се усъмнил в чувството им за посока. Някои твърдят, че с напредването на възрастта омекваш или най-малкото успяваш да овладееш стихията в самия себе си. Не и когато си способен на “Tragic Idol”. Неговият предшественик, “Faith Divides Us – Death Unites Us” (2009) бе първата индикация, че английската дуум институция най-после е на път да се върне там, откъдето идва, но немалка част от албума се оказа неспособна да остави траен отпечатък в съзнанието. Нещо, което “Tragic Idol” преодоляваше с лекота.
И сега е ред на “The Plague Within” – най-примитивния Paradise Lost от векове. Това е тенденция, която се появи със страничните им проекти. Vallenfyre на Gregor Mackintosh зае позицията на един от най-солидните дуум-дет актове през последните четири години, а с поемането на щафетата от Mikael Åkerfeldt в Bloodbath, Nick Holmes остави името си в относително посредствен албум (“Grand Morbid Funeral”), където обаче поне имаше възможността да тества харш вокалите си. А поне що се касае до “The Plague Within”, харш вокалите са доминанта.
“Terminal” звучи сякаш Rotting Christ са решили да свирят дет метъл, но паралелно дават всичко от себе си да бъдат Paradise Lost. Това можеше да се превърне в сериозен проблем, но, уви, песента е напрегната, интензивна и същевременно изненадващо приповдигната за техните стандарти. Но не се заблуждавай, “Terminal” и “Cry Out” са единствените емоционално щадящи композиции в “The Plague Within”, като на всичкото отгоре втората е може би най-слабото му парче – тук Paradise Lost проявяват похвално старание в своята малка детендрол инициатива, но крайният резултат не е нищо повече от едно приятно клише. Както може да се очаква, англичаните са най-силни в мрачно-поетичните, театрални моменти. “Beneath Broken Earth”, “Flesh From Bone” и закриващата Behemoth-изация “Return to the Sun” са фантастични епики – нерядко претоварени и помпозни, но пълни с големите идеи, за каквито предварително си се настроил, преди да натиснеш “play”.
“The Plague Within” може да е много неща, но “лесен” определено не е едно от тях. Първото слушане те оставя с повече въпроси, отколкото отговори. Опознавателният процес е бавен. Някои твърдят, че с напредването на възрастта омекваш или най-малкото успяваш да овладееш стихията в самия себе си. Ако това е така, то тогава Paradise Lost са едни сърдити старчета. Много, много сърдити старчета.
