Изключително малко са групите, които успяват да запазят високо ниво през цялата си кариера, продължаваща повече от 20 години. Cradle Of Filth също не са от тях. Макар и да задържаха интереса ни с достатъчно интригуващи творби и решения през цялото време, те несъмнено преминаха през различни периоди на развитие, а с това дойдоха и недоволствата на различни фрагменти фенове. Някои харесваха един тип на композиране, други – съвсем различен, а това се оказа и напълно неизбежно при толкова честите промени в състава. Всичко това обаче няма никакво значение, когато фокусът бъде поставен върху влиянието, което англичаните имат за развитието на съвременната екстремна сцена. Преди две десетилетия звученето им бе напълно иновативно и разби установените догми с плашеща сила. За първи път клавишните инструменти заемаха толкова основна част от внушението, което толкова агресивен и първичен стил като блек метъла създаваше. Често обвинявани в “комерсиализиране” на жанра, Cradle Of Filth продължиха да носят флага на революцията години наред и се оказаха истинските виновници за обогатяването на тежката музика.
След издаването на няколко поредни албума под композиторското крило на страхотния китарист Paul Allender, Cradle сякаш започнаха постепенно да се отдалечават от съвършенството на класическите си записи и да преминават към едно по-рифово и китарно звучене, притъпявайки готическата атмосфера, която прави групата толкова специална. Кулминацията на всичко това се оказа творбата “Manticore And Other Horrors”, с която класиците загърбиха почти напълно любовта си към специфичната мрачна романтика. Известно време след издаването ѝ излязоха и новините за поредни промени в състава, но този път те далеч не бяха просто козметични, а изключително съществени. Този път и основният композитор реши да си събере багажа и да поеме в друга посока. Това доведе до пълна мъгла пред очакванията ни, която ни съпътстваше до първото прослушване на актуалната 13-а творба в дискографията на Cradle Of Filth.
При началото на редовната симфонична интродукция “Walpurgis Eve” и изключително разиграната “Yours Immortally” дочух познати звуци. Наистина ли са те? Да! Това е звученето, което превърна Cradle в една от любимите ни банди. Онази мистериозна специална съставка, която ни липсваше, е отново част от рецептата. “Най-сетне!” - възкликвам, докато симфонични, клавирни и китарни престрелки си играят със слуха ми безпощадно. Серията от безупречни композиции продължава с ударните “Enshrined In Crematoria” и “Deflowering The Maidenhead, Displeasuring The Goddess”, които крият зад множеството си пластове музика много вдъхновение и идеи. Новите попълнения Richard Shaw и Marek Smerda се оказват перфектното технично китарно дуо, а партиите им напомнят за златните години в кариерата на бандата. Музиката не се изгражда вече само върху трашърски рифове, както се случваше масово в предходните творби. Тук вече имаме ново ниво на композиране при китарните мелодии и солата. Слушайки мелодичната “Blackest Magick In Practice”, ми се приисква да хвана китара за първи път от месеци насам и да се заиграя с чутото – достатъчно доказателство за нивото на мелодичност, което смело води песните през различни завои и пътища. След втория кратък инструментал в тавата идва и заглавното парче, което напомня на шедьовъра “Cruelty And The Beast” - един от масовите фаворити на всички фенове на Cradle Of Filth. Разбира се, сравнения със старото творчество ще има, но е уместно да споменем и че продукцията на новия албум е изключително модерна и доста по-ошлайфана от възможностите, които продуцирането през 90-те години предлагаше. За “Right Wing Of The Garden Triptych”, която бе и първото докосване на слушателите до новото (или не съвсем?), спокойно можем да кажем, че комбинацията от добре изпети женски вокали, водещи клавири, реални цигулки (а не просто синтезаторни семпли) и страхотно барабанене превръща песента в най-добрия сингъл на Cradle за последните 10 години. “The Vampyre At My Side” се придържа към вече въведеното темпо, но далеч не отегчава, а дори препраща текстово към любимите ни вампирски легенди от времето на “Dusk And Her Embrace” и “V Empire”. Закриването на творбата идва с интересно озаглавената “Onward Christian Soldiers”, в която бандата се заиграва с множество ритми и мелодични теми, за да направи възможно най-съдържателния и завършен финал. Мощният орган в аутрото “Blooding The Hounds Of Hell” ме кара като за последно да се почувствам така, сякаш наблюдавам случването на едно важно събитие за екстремната сцена. А то наистина е такова.
Cradle Of Filth направиха класически шедьовър, завръщайки се към възможно най-класическото си звучене. И го направиха не самоцелно, а някак естествено за развитието си. Без дори да го осъзнаваш, “Hammer Of The Witches” е всичко онова, което ти е липсвало в екстремната музика през последните години. Душа. И атмосфера. Много атмосфера.
