
При все че така и не се превърнаха в институция в очите на масовия фен, Symphony X са достатъчно значима група, за да не се нуждаят от пространно представяне. Още с дебюта си преди повече от 20 години американците постановиха параметрите на онзи фин баланс между прогресив и пауър метъл, който малцина след тях успяха да напипат. След серия от шедьоври, стилът им навлезе в постепенна метаморфоза, отдръпвайки се от старата разгърната изразителност в полза на едно по-компактно и ударно звучене. Звучене, което сякаш достига своята кулминация в “Underworld”.
Деветият опус на квинтета продължава насоката на незапомнящия се “Iconoclast” с колекция от технични и мощни композиции, които обаче страдат от очевиден дефицит на оригинални идеи – фактор, който не може да се компенсира само с агресия. Горчив привкус оставя и видимо падналият откъм тоналност глас на Russell Allen, който тук залага на един по-дрезгав и злостен маниер на пеене, донякъде родеещ се с изпълненията му в иначе нелошия проект Adrenaline Mob. От изящната неокласическа фраза, която дълго бе основна част от уникалността на групата и ѝ спечели толкова почитатели, не е останало почти нищо, а опитът да бъде заменена от разчупена, забързана ритмика в строежа на песните не е най-удачното решение.
“Nevermore” открива записа с красноречив манифест на новата ера за Symphony X, който бърза да затрупа слушателя под канонада от звуци, но е лишен от епичните, грандиозни обертонове от миналото. Michael Romeo – един от най-недооценените китаристи в прог метъл жанра – и сега демонстрира огромна класа, а сраженията между него и не по-малко виртуозния Michael Pinnella все пак напомнят за златните години на бандата. Уви, клавирните партии се изчерпват предимно с епизодичните сола на последния, в резултат на което симфоничното начало е изтикано на обидно заден план. Проблясъци не липсват изцяло – например отличаващата се с неподправена емоция и грабващ припев “Without You” и прекрасната многопластова “Swan Song”, чиито лирични моменти напомнят на какво са способни Symphony X – но това далеч не е достатъчно за музиканти, от които сме свикнали да получаваме цели гениални албуми.
Казват, че прогресът не може да бъде спрян или извърнат; в този ред на мисли, модернизацията на класически състави като Symphony X навярно е нещо неизбежно. “Underworld” е в състояние да им спечели нови фенове, които нямат търпението за многоделни сюити и митологични препратки. За останалите от нас винаги ще ги има “Twilight in Olympus”, “V” и “The Odyssey”…