С Ivan Moody тия дни си говорим по Winamp™, че ни е дотегнало от музикални инвалиди. От хора, които забравят да правят елементарни (и задължителни) сравнения преди изказване от тип “това е група, която издава един и същ албум отново и отново“. Да преиздаваш същия материал и да държиш летва, която си достигнал, са много различни понятия (ако не беше така, същото можеше да се каже по адрес на повечето банди). В такива случаи дяволът е в детайлите и е нужна способност за разграничаване между музикален стил, жанр и композиция.

Five Finger Death Punch не просто са се адаптирали към своя жанр – те са изваяни от него и са го присвоили като собствен стил. Няма как да ги виним за това, което са, именно поради една проста причина: качествен материал. Нямало е спад, последвало разочарование, нужда за реванширане... Просто защото държат на летвата, която им предлага перфектния баланс между предложено качество и изискване от феновете: изходът на формулата е просто доволен. И така до шести албум.

Има нещо много свежо в това да слушаш 5FDP след края на работен ден (или след скандал, или след излъчването на Парламентарния контрол по БНТ). Това е една от най-положителните им черти: имат си приложение в ежедневието на своите слушатели и тук това е запазено. Зверското крещене на Ivan Moody, както и неговото силно (чисто количествено) пеене както винаги предразполагат към куфеене и те карат да се чувстваш, сякаш може да измлатиш два пъти всеки и всичко, за да победиш. Песните са запазили своето звучене и дух напълно, следователно изненади тук няма. Някои парчета имат повече поп елементи – виден пример е сингълът “Jekyll And Hyde” – но не е като това да не се е случвало и преди. Особено дразнещо е, че им се получава и звучи добре. Феновете на групата ще забележат, че този албум, подобно на предишното издание, е с по-бавно темпо от това, с което свикнахме в началото на кариерата им. Също си струва да се отбележи, че мастърингът на барабаните в няколко парчета е сякаш на по-ниско ниво от този в останалите (твърде възможно проблемът да идва от ниския битрейт на изданието от iTunes, но си струва да се спомене). Проблем на записа е, че няма грабващо и строшаващо парче. Всяко число от траклиста си има ценни моменти, както и немалко пълнежни такива. В албума преобладават чисти припеви, построени по сходен начин – това придава едно непоправимо чувство на еднаквост. Цялостно, композиционните формули, ползвани в този труд, са сведени до две и още когато зазвучи интрото, може да се изгради очакване за това, което ще последва. А на това отгоре, присъстват и парчета, които вече сме счували, като например “Digging My Own Grave”, чиито идея, ритъм и изпълнител, събрани в едно, придават силно чувство на дежавю. С други думи – Шесторката на Петицата е малко разочароваща.

Разликата между всички състави по отношение промяна и развитие в нови издания е, че някои от тях показват потенциал за нещо повече, докато други достигат своя максимален потенциал бързо и просто поддържат огъня. Този феномен винаги е присъствал на музикалната сцена и всеки, който порови в базата данни с музика в главата си, веднага ще може да изгради паралел. Към коя категория спадат Ivan и компания би трябвало да е очевидно. И в това няма нищо лошо, защото е много по-добре да получаваш сигурен, качествен улов с гарантирано потребление, отколкото компилации с грозновати опити и експерименти извън стила на очакваното. Оставяме настрана спора дали хората разграничават тези понятия, защото проблемът тук е друг.

Беше важно да се отбележат гореизказаните разлики и да се подчертае, че този албум не е същият, именно защото се оказва, че 5FDP са ни дали един всъщност слаб албум. Това тук е проблемът. И, най-вече заради него, няма как албумът да е същият. Групата вече е преминала в страната на повторенията и предвидимостта. Това е добър шанс да се спомене още нещо: когато една банда вече се е ползвала максимално от качеството на нивото, което е достигнала и всичко там е изхабено, за нея няма друг избор, освен да израсне или да изпадне.