Когато даден албум е чакан с несравнима страст и отдаденост от толкова хора, дори само този факт прави всякакви обобщения за значимостта на създателите му банални и излишни. Ако наистина не знаеш защо 16-ият студиен запис на Iron Maiden е метъл събитието на годината, можеш спокойно да затвориш сайта и да не си губиш повече времето с подобна музика. Знаеш? Тогава продължаваме.
Петте години след “The Final Frontier” са дали живот на първия (и по всяка вероятност единствен) двоен албум в историята на британските законодатели. Да наречем “The Book of Souls” амбициозен и смел в случая не е съвсем адекватно, тъй като Maiden отдавна нямат какво да доказват, но за почти всяка друга банда подобно усилие би било непосилно; трудове от такъв мащаб определят цели кариери. Прогресарското начало е съхранено и доразвито в много от песните, но не ги доминира по безапелационния начин, който наблюдавахме в последните няколко издания. Макар да получаваме един преобладаващо късен Maiden в стилистично отношение, тук се преплитат влияния от повечето епохи в артистичното развитие на групата и резултатът е тяхната най-комплексна и богата творба до момента. В този ред на мисли дискът не предлага моментално открояващи се хитове – той се разкрива бавно, постепенно и не без усилие, но отплатата е изключителна.
Тревожното въведение на “If Eternity Should Fail” е показателно за общата атмосфера в тавата, но парчето бързо отприщва своето тържествено, обемно изложение, разчупено от неочаквано тежки пасажи и смени в темпото. Още тук проличава, че Bruce Dickinson е в невероятна форма и, вместо да залага на шаблонни изпълнения, той изненадва с по-мрачни партии, реализирани с безупречна техника. Леко невзрачният сингъл “Speed of Light” (някой сети ли се за “El Dorado”?) е спасен с майсторско свирене и приятен припев, като бързо преминава в детайлната разгърнатост на “The Great Unknown”, която, подобно на белязаната от осемдесетарска ритмика “When the River Runs Deep”, напредва плавно към възнаграждаваща кулминация. “The Red and the Black” е типичната за Steve Harris пространна пиеса, чиито гениални хармонии и възторжена енергия са съществена част от причините да обичаме Iron Maiden, а изящната ѝ клавирна подплата само допринася за по-силно внушение. На свой ред грандиозната заглавна композиция успява да звучи едновременно величествено, застрашително и извисяващо, затвърждавайки впечатлението, че шестимата не са създавали нещо толкова съсредоточено и убедително поне от “Dance of Death” насам.
“Death or Glory” отваря втората част на записа със заряда на олдскуул Maiden химн, като акцентът е върху характерния галопиращ бас на Harris и мощното, но интелигентно барабанене на Nicko McBrain. Директна препратка към вечната “Wasted Years” пък откриваме в “Shadows of the Valley”, където Тримата приятели си подават първокласни сола като фон на грабващите вокални постройки. Посветена на покойния Robin Williams, “Tears of a Clown” в рамките на пет минути съвместява достъпна лирическа мъдрост и оригинални инвенции, докато полу-баладичната “The Man of Sorrows” напомня на соловото творчество на Dickinson не само със заглавието си – композиторският почерк на Adrian Smith блести в изтънчената, нестандартна китарна работа. Шедьовърът закономерно завършва с шедьовър: в епичното, почти оперно звучене на свръх-емоционалната 18-минутна “Empire of the Clouds” съставът изсипва без остатък целия си потенциал. Достойна да се нареди до класики като “Rime of the Ancient Mariner” и “Seventh Son of a Seventh Son”, тя съчетава пиано, струнни оркестрации, многопластов инструментал и извънземно, изпълнено с драматизъм гласово показно, за да проследи трагичната участ на дирижабъла R101 в едно от най-прочувствените музикални повествования изобщо.
Първите 92 минути отлитат като сън и оставят редица въпроси, чиито отговори започват да изникват едва след дълго време, прекарано с албума. И неслучайно – “The Book of Souls” е забележително разнообразна колекция, изградена с гигантско вдъхновение и музикантско умение и същевременно обединяваща най-ценното от многото направления, които бандата е изследвала през десетилетията. Всичко дотук неумолимо води до заключението, че Iron Maiden издават своя магнум опус тъкмо сега – след близо 40 години на сцената. И това ако не е плашещо.
