Има два начина, по които може да бъде слушан новият албум на полските прогресари Riverside, артистично озаглавен “Love, Fear and the Time Machine”. Някои от вас ще изберат да го чуят като дългогодишни музикални критици или просто начетени почитатели на прогресив стила, способни да проследят всяка промяна в темпото и да опишат всеки един такт и неговото значение за развитието на композициите. Друга група от хора ще чуят албума по съвсем различен начин – те ще се задълбочат върху текстовете и начина, по който музиката им въздейства. Вероятно ще свържат някои от емоциите, до които се докосват, със събития от личния си живот, ще се замечтаят за бъдещето, ще се втренчат в смисъла на живота. Аз ще се опитам оптимално да балансирам между двете гледни точки.

Всеки един от нас е поставян пред трудни решения в живота си. Завъртени от кръговрата на съдбата си, много хора не успяват да запазят спокойствието и равновесието в себе си, изпадайки в настроения на тревожност и изпитвайки силен страх от бъдещето. Притиснати от грешките, които са допуснали в миналото, и маските, които са принудени да носят сред обществото, красивите мечтатели често не са способни да оценят пълната палитра от цветове, която живота им предлага. Именно около тези трудности се върти и концепцията на “Love, Fear and the Time Machine”. Посланието на албума ни съветва да се втренчим дълбоко в душата си, да преоткрием детето в себе си, което преди много години е мислило, че има силата да промени света, и да преоценим смисъла на живота си. Все пак той е прекалено кратък, за да не поемаме рискове. Важното е да не отстъпваме пред страха, а да се захраним със силата на любовта и надеждата, която може да се подхрани от природата и отношенията ни с най-близките хора. Точно по този пленяващ начин в лириките стои образът на езерото, невинното хлапе на усамотения остров и носталгичните приятелства от детството, които ни дават сила дори и днес. Контрастиращ със светлината е прокобният образ на технологиите, завладели ежедневието ни – познат ни и от предните две творби на Riverside. Той е най-ясно изразен в песните “Under the Pillow”, “#Addicted” и “Saturate Me”.

Стилистично Riverside са изоставили силно ангажиращия звук на “Anno Domini High Definition” и “Shrine of the New Generation Slaves” и са се доближили повече до звука на дебюта си “Out of Myself”, който е любим на немалко критици и фенове. Това, което ни изненадва обаче, е, че музикантите са направили почерка си още по-фин и отчетлив, макар и по-силно от всякога да отдават почит на влиянията си – до обичайните прогресив класици от 70-те години този път се прокрадва и меланхолията на късните Anathema и Opeth. Изпълнението на Mariusz Duda, което до скоро някои хора определяха като прекалено вглъбено и дистанцирано, тук е изключително емоционално и изчистено от вокални ефекти. Трудно ми беше да осъзная, че в красивата балада “Time Travellers” пее той, а не Mikael Åkerfeldt. Макар и задължителната за групата меланхолия да присъства, “Love, Fear and the Time Machine” е най-светлият и обнадежден албум в дискографията на Riverside. Това се отразява до известна степен и на тежестта, но привикналите към типичното кадифено звучене на бандата няма как да останат разочаровани. Впечатляващ е преходът, който записът прави от първото до последното парче. До идеята можем да се докоснем още с поглед към заглавията на песните – творбата започва с парчето “Lost” и завършва с “Found”.

Това, което прави “Love, Fear and the Time Machine” толкова специален, е човешката и земна емоция, пропита във всяка една нота и във всяка една изпята дума. И докато дистанцирано наблюдаваме малкото дете с огромните мечти на самотния остров, в един момент осъзнаваме, че това сме самите ние – винаги способни да променим съдбата си със силата на доброто.