Скоро след шокиращата смърт на Jeff Hanneman в зората на май 2013-а година – веднага щом първата вълна от скръб отмина – дойде и големият въпрос: има ли Slayer без Hanneman? Историята непрекъснато ни припомня невероятни случаи. Случаи като AC/DC и Alice In Chains. Но ние – аз и ти – не искаме и да чуваме за нова Pantera или нов Type O Negative. Просто защото някои неща не се пипат и точка по въпроса.
Kerry King не е съгласен. Tom Araya моментално застана зад него. Когато обаче се разрази уродливият вътрешен скандал – на чисто материална почва – довел до поредната им, а защо не и последна, раздяла с емблематичния барабанист-бомбардировчик Dave Lombardo, над руините на онова, което доскоро бе Slayer, надвисна буреносен облак. Той не беше тъмночервен, а оловно черен. Така че вместо кръв, отгоре всеки момент щеше да завали най-обикновен дъжд. Студен и пороен.
Излишно е да се споменава, че Paul Bostaph винаги е готов да окупира мястото на Lombardo. Както е тръгнало, двамата спокойно могат да се редуват – на по два албума всеки. Gary Holt моментално премина от лайв-китарист в постоянен член на групата, което по никакъв начин не разклати статута на собствения му Exodus. Хоп – сглобихме си Slayer. Хоп-хоп: издаваме “Repentless”.
От момента на премиерата на “Implode” в глобалната мрежа през 2014-а досега “Repentless” бе твърдо обещание за катастрофа. Бяхме сдържани – нарекохме я, буквално, “средно добра песен”. Година по-късно тези думи приличат повече на някакво пророчество. Защото единадесетият студиен албум на Slayer е точно такъв – наполовина пълен и наполовина празен.
Диаболичното интро “Delusions of Saviour” моментално прелива в заглавната кълцаница и, слава на King и Araya, “Repentless” някак успява да заобиколи грандиозния трап, на чиито ръб доскоро се намираше. Минават около 15 минути и, мигове след като си пометен от среднотемповия багер “Vices” – може би най-силното попадение в албума, заедно с дуото “Cast the First Stone” / “When the Stillness Comes” – осъзнаваш две неща:
- Звукът е смазващ. В това отношение “Repentless” сдъвква опропастения от Rick Rubin “World Painted Blood” като дъвка “Идеал”. За нещастие “WPB” съдържаше двойно повече запомнящи се парчета.
- Темпото е намалено драстично. Препратките към “Christ Illusion” прескачат от една в друга, но в крайна сметка липсва онзи баланс, който превърна “Illusion” в най-убедителния Slayer от “Divine Intervention” насам. Липсват още “Jihad”, “Eyes of the Insane” и “Cult”.
За албум с пет сингъла (при общата бройка от 11 песни) “Repentless” не полага кой знае какви усилия да запечата нещо трайно в съзнанието ти. Всъщност единствената причина да разбереш за неговото съществуване е, че отгоре пише “SLAYER”. С главни букви, в тъмночервено. Това ли беше? Само едно име?
Не. Всъщност “Repentless” е един от най-успешните опити в историята на музиката двама души сами да се изимитират. Наоколо се навъртат още двама. Те слушат и изпълняват.
Докато четеш това, милиони други слушат и забравят.
Лоша работа.
