Преди години Trivium впечатлиха с “Ascendancy” – интересно крещене от вокалиста, добра китарна работа и не-елементарни текстове ги отличаваха от останалите в жанра. После пък се появи “Shogun” и тотално изби рибата с песни като “Torn Between Scylla and Charybdys”, която завинаги ще остане в хеви метъл аналите като брилянтно постижение. След това четиримата сякаш спряха да знаят какво да правят със себе си. Скачаха от промяна на промяна като мухи без глави и все не успяваха да достигнат намереното преди.

Творбата им за 2015-а година изглежда като да има повече замисъл. Вдъхновена е от по-олдскуул метъла и... няма крещене. Няма смисъл да дискутираме решението да премахнеш основна част от това, което те гради като група, за да можеш да пунтираш. Това е положението в “Silence in the Snow” – дръжте се естествено и продължаваме нататък.

Има интро, но какво от това? Песните след него обаче не са съвсем зле. По-бавни са, отколкото на групата би ѝ отивало, а припевите далеч не са толкова паразитни, колкото би трябвало (ако ще ползват този жанр в неговата цялост, което не правят). Някои парчета звучат с една идея по-тежко и дават надежда, но после се развиват по най-очаквания начин и отмиват всякакъв потенциал за нещо интересно. Има няколко ценни сола из минутите тук, но за съжаление преобладава това, което знаем да очакваме от Trivium. Китаристите, видимо развили някаква здрава форма на склероза, не помагат никак на албума с това, че в почти всеки трак има еднакво поведение на инструментите им. Липсата на каквито и да е тежки вокални партии се усеща и вреди на записа, защото го прави още по-еднообразен. Няма ги и изненадите, които чувахме в “Shogun”: препускането от интересно, разчупено темпо в друго интересно темпо, сола на баса (който тук спи, така че четете по-тихо), по-любопитните текстове и, разбира се, надъхващите сола. Всичко това, когато обедини силите си, не става Капитан Планета, но се превръща в добра превенция срещу еднообразието, което чуваме тук. “Silence in the Snow” не прави какъвто и да е опит за излизане от най-елементарната рамка, от най-основното ниво на достатъчност за подобно издание. Да, слушаемите моменти тук са доста повече от тези в предишните им лутания, но това не прави албума добър.

Trivium не изненадват с нищо, дори напротив – премахнали са елементи от себе си. Интересният стил –  техният стил, който бяха изградили в миналото – го няма. Вече няколко пъти “приемаха нов стил” и с всяко ново приемане нещо ценно от тях си отиваше без видима причина. Това се случва пак. “Silence in the Snow” е точно това, което си представяте, когато ви кажат лек Trivium без крещящи вокали. И е също толкова безинтересно, колкото си го представяте. Това е положението – дръжте се естествено.