Едва ли има по-банална констатация от тази, че Dark Moor отдавна не са това, което бяха, но това сякаш е единственото разумно обяснение за постоянния спад в качеството на изданията им напоследък. Основателят Enrik García действително успя да преведе бандата през немалко перипетии за 15 години, съхранявайки статута ѝ на едноличен лидер на испанската пауър метъл сцена, но с цената на осезаемо олекване и отпадане на някои от най-ценните и отличителни елементи от нейната идентичност. Същата тенденция е продължена в “Project X”, и то в стряскащи мащаби.
Юбилейният десети опус разкрива едно непознато лице на Dark Moor – лице на група, окончателно загърбила превъзходната си неокласическа изразителност в полза на меко и беззъбо звучене с овехтял хард рок привкус. Проблемът тук дори не е в мрънкането на иначе даровития вокалист Alfred Romero, който така и не успя да се измъкне напълно изпод сянката на гениалната си предшественичка Elisa Martín; композициите задушават всеки намек за тежест и динамика още в зародиш. Албумът като цяло е обусловен от необясним стремеж към имитация на Queen – банда, която поначало е неподражаема и чийто класически стил няма никакви допирателни с досегашния творчески път на Dark Moor.
“Abduction” прави някакъв плах опит за епичност, който обаче пропада сред разпилените ѝ идеи. “Beyond the Stars” посреща слушателя с озадачаващи квази-госпъл хорове, продължени в “Bon Voyage!”, а хилавият китарен дистър също не помага за изграждането на плътен и внушителен звук. От седемдесетарските рифове на “Conspiracy Revealed” лъхва на нафталин – тъкмо тук на преден план излиза контрастът между странните ретро влияния в музиката и футуристичната насока на текстовете в записа. Лигавата балада “I Want to Believe” е несъпоставима със старите шедьоври на групата в тази област, докато приятно мелодичната “The Existence” злоупотребява с припева си до несвяст. “There's Something in the Skies” е излишно разтеглен реверанс към Elvis Presley в контекста на немощен симфоничен рок, закриващ диска с мъчително, но закономерно усещане за неадекватност.
В крайна сметка “Project X” не е простимо безинтересно издание, олицетворяващо творческата деградация на Dark Moor – той е напълно ненужно извращение, пред което късните изцепки на Sonata Arctica изглеждат като модерни пауър метъл шедьоври. В един идеален свят, където повече състави изповядваха работната етика на Bolt Thrower, това ревю нямаше да съществува. Сега обаче се налага да гледаме как нещо красиво умира.
