Есе
върху мисълта на Атанас Далчев:
„Човек смята, че листата на дърветата са пожълтели от есента и едва после, когато поразмисли, разбира, че огънят и страстите на лятото са направили това.”


Вихър, хармония, непрестанен ход на времето, но и съзерцание, самовглъбяване, усещане за относителност, изразена в протяжността на миговете и мигновението на протяжността – характерни за живота състояния, без които мозайката на пълноценното съществуване, умело сравнено с пожълтяването на листата, не би могла да се подреди. Мозаечността е в основата на екзистенциалната по смисъл и парадоксална по внушение поезия на Атанас Далчев, в която творецът пресъздава истината за света така, както я чувства и усеща. Не по-малко въздействащи са и неговите фрагменти, част от които е представената в заглавието мисъл с дълбокото философско проникновение за условността между видимото и неговата същност. Творците притежават особен поглед към света, който им позволява да видят зад обвивката. Но защо и обикновеният човек да не е пожълтяващият лист, който носи в себе си съзряването, стихийността на огненото, изпепеляваща и пораждаща новото, за да стигне до зрелостта – знак за мъдрост с нееднозначен смисъл в различните епохи и при различните хора?
Истината и смисълът често се откриват не в това, което се вижда и изглежда логично и естествено, а в скритото, в невидимото на пръв поглед, което за да се открие, трябва да се усети. Това е провокирало Атанас Далчев да намери най-точния комуникативен модел на изказ – импресията – за да създаде пределно ясен и прост образ на скрития механизъм, който движи живота – умението не само да вървиш по пътя, а да го прекараш през себе си, да го изстрадаш, да го съпреживееш, да се чувстваш част от необратимия ход на Вселената. Пожълтяването, за което говори творецът, не е само резултат от закономерност, както се възприема обикновено, а по-скоро дълъг процес, от който зависи как ще изглеждат листата преди да бъдат отронени или отбрулени – едноцветни и скучни или изпъстрени с различни нюанси, образи на различните етапи в житейското пребиваване. А още по-важно е как човекът ще усети и оцени този процес.
Времевият ход и естествените резултати от него осъществяват всъщност не онова, което се счита за обикновено и нормално от човека-човечество, не утилитарното, свързано с прагматичността, а искрата, която човек трябва да улови и да й се отдаде, независимо че тя може да го изпепели. Човекът „лист отбрулен” е благословен с дара на живота, но натоварен с обреченост, защото е краткотраен – миг от вселенския кръговрат. Неговата мимолетност се определя от началото и края, които поставят рамка на обусловеното от непрестанни търсения и стремежи съществуване. Макар и само една малка частица от времето, прашинка в златистия пустинен пясък, мигът е пространството на досег между миналото и бъдещето, а именно настоящето. Не е ли то границата, на която отминалите страсти и бъдещите трепети се съприкосновяват и създават момента, в който пред човешкия взор се открива смисълът на битийното: да се изживее мига! Неслучайно изкуството като отражение на живота във всичките му форми се стреми да улови тази извечна връзка. Творци като Атанас Далчев и Уилям Симпсън, сътворил и картината-портрет „Дамата с лампата”, могат да послужат като пример как да се потърси смисълът на мига. Въздействащи образи в поезията на Далчев са жълтите дюли, които на пръв поглед са натоварени единствено с битови характеристики, но в действителност са изображение на мултиплицирано слънце, което отвъд слепотата на умозрителното, носи и съхранява светлината. Друг незабравим образ в неговата поезия е доматът, с който е сравнен залезът(отново връзка със Слънцето, с пурпура на пожълтелите листа), но и символ на пълнотата, на сладостта на любовното чувство и соковете, които го поддържат. Ходът на културното развитие на човечеството доказва, че не точно онова, което се счита за нормално чрез видимото, а скритото, дълбокото, често необяснимото на пръв поглед изгражда и определя стойността на истинското битие.
Не по-малко ярко е внушението в картината на Симпсън, в която мекият жълт цвят на светлината от фенера сякаш нарочно хвърля своите отблясъци във всяка една посока на болничната стая, за да възвести ясно и категорично готовността за противоборство и за живеене. Флорънс Найтингейл – „дамата с лампата” – е жена, изпълнена с решимост и силен дух по време на Кримската война. Изобразена с фенер в ръка, тя завинаги ще остане олицетворение на непоклатимата човешка същност, надеждата и милосърдието. Жената от художественото платно на Симпсън се превръща в пътеводна звезда за стотици хора по време на войната, а лампата й, чиито златисти лъчи крият в игра на светлосенки мистерията на човешкото съществуване, символизират живота, независимо дали е в своя край или пък е в новото си начало. Така и листата по дърветата, оцветени в пурпур, може би ще продължат „да бъдат” дори и след края, пренесени в хтоничното пространство, което обединява, взаимно обвързва живота и смъртта като произтичащи едно от друго състояния.
Пожълтяването на листата на дърветата е част от неспирния кръговрат както на външния свят, така и на интровертната същност. Жълтият цвят носи в себе си не послание за забрава и смърт, както някои тълкуват символичното му значение, а посланията на Слънцето като образ на топлината, светлината и на онези флуиди, невидими за човека, които поддържат не само битуването, но и пълноценния живот. Те пораждат усещане за еуфоричност – щастието, без което съществуването е лишено от смисъл. Ако листът е едноцветен, без характерните за него нюанси в края на живота, то тогава земният му път не се е докоснал до пълнотата, до границата, където изкристализира смисъла на съществуването. Обагреният лист обаче, в който се откриват отпечатъци от най-различни цветове, – златно, кафяво и дори зелена нишка(любим образ в живописта на Светлин Русев), оцеляла по случайност, – е успял да вкуси и от безмилостната мощ на ветрове и бури, и от леката усмивка на природата, когато тя възнагради устойчивостта на своето създание с нежен пролетен дъжд. Като през призма, сякаш поставена пред човешките възприятия, мисълта се прокрадва и преминава отвъд обикновеното, за да заеме своето място в играта на отражения и светлосенки...Човекът може да бъде сравнен с пожълтял лист в предела на съществуването си, но това пожълтяване не означава смърт като в „Жълтата гостенка” от Христо Смирненски, а е резултат от стихиите, които са изпълвали и провокирали личността да потърси пълноценността. Непреодолим и изпепеляващ е копнежът по докосване до мъдростта дори и чрез най-неустойчивите, на пръв поглед незначителни неща от заобикалящия ни свят. Мисъл от древните упанишади гласи, че „когато се откъсне тревичка, цялата Вселена потръпва”. В тази кратка сентенция се открива необятен хоризонт, обозначаващ неизменната и неразрушима взаимосвързаност на елементите, които градят цялото. Симфонията на природата сякаш се ръководи от изкусен диригент и увлича в своята мелодия не само малката тревичка, но и пожълтелите листа, които, падайки, оповестяват завършека на онзи процес, довел до метаморфозата на цвета. Тя обаче обозначава не само визуалната промяна, но и поставя ново начало – новия живот, въплътен в пъпката, от която ще се развие следващият лист.
Фенерът на Флорънс Найтингейл продължава да осветява дълбоките кътчета на човешките души, като ги дарява с най-ценните си притежания – силата за живот, борбеността и постоянния стремеж към доброто. Танцът на жълтото и кафявото по болничните стени крие посланията на битийното за вековната непримиримост и желание за надмощие на доброто над злото, светлото над тъмното, живота над смъртта. Златистият цвят на листата разказва своята финална история за живот-стихия, която изпепелява със силата на чувствата и преживяванията и придава нов оттенък не само на света около нас, но и на вътрешното усещане. „Лебедовата песен” на пожълтелия лист носи спомена за миналото и неговите страсти, настоящето с борбата за пълноценност и бъдещето, което очаква природното създание. Искрата на живота трябва да се съхрани и грижливо подхранва, за да избуи огънят, който ще осмисли човешкото съществуване – миг от всеобхватната шир на вечността без начало и без край.


Написах го по повод на един конкурс. Хм, трябваше експедитивно да се запозная с творчеството на Далчев...

We are total CMPT

Умрели животни
Умрели фашист
Умрели комунисти
Всички измряха
и техните тела лежат на пътя
СМРТ!СМРТ!СМРТ!
Че насерем парламента

The ducklings reckon
they will see their images
in the glowing snow.

try harder, hah

^

да, кво?
не успява картина чувствена да извика, ама никак. а нали това е целта все пак. осмелих се да изказвам мение, поради наличието на някакъв опит в жанрове на кратката японска поезия.

ААХАХАХАХАХАА супер добро, човек !!!

^Требе и песента да чуеш. Само текста не е интересно...

Ще умрат

Насред поляната широка
ранен войник във кърви лежеше.
Смъртта му викаше рана дълбока,
А тялото, сломено, кървеше.

Тук на хълма войнът ще загине,
с пълен дух и тяло ранено
ще умре.
И с него други много ще починат,
млади, неживели
ще умрат.

Хиляда годин след тази кончина,
подобна се разкрива пред нас картина.

На предната е сякаш прилична,
ала от старата е много различна.

На същата тази поляна
млад кат войника мъж седеше.
Отпуснато сгънал коляна,
излегнал се, безмълвeн, пушеше.

Да, тука мъжът ще загине,
с празен дух и ленно тяло,
ще умре.
И като него още много ще загинат,
млади, неживели,
ще умрат.

Между земя и небе

Далеч...
Отвъд мъртвото небе
В безжизнените синеви
Сърцето пак ще го боли -
Изоставено от мрака бе.

И веч...
Око изморено ще се взре
Ум света тихо ще кълне
Ще стенат, заковани,
Слепи безцветните души.

И тих
Ромон клетките ще повали
Даряващ сетна свобода.
Облаци ще са Техните сълзи
Изстраданата белота.

Със Стих
Ще падне плен техен - чер’ и бял.
На кръста дървен техен, трескав
Нов Христос, казват, бил умрял.

Близо...
По мъртвата земя
Странник без глава си броди
И по петите хапе го змия.
Със небето той се постепенно слива
И мъртвилото отровата измива –
Души безцветни в рана влива
Облаци красиви с реч звънлива.

^

Един въпрос към всички. На английски или български предпочитате да пишете? На мен лично много по-приятно ми е на български. Много по-музикално ми звучи самият български език. Има си всичко. А английският не ми се струва толкова разнообразен и богат. Дори ми е толкова празен, че чак ми е неприятно да пиша на него.

^ Не го познаваш, значи .

Всеки език си има специфичен изказ. И е най-добре човек да пише на езика, на който се чувства комфортно. За тебе това е българския. За друг може да е английския.

Е, не е съвсем така. Българският има много по-красиво звучащи срички и оттам чудесна мелодичност. Не говоря за изказа, а за мелодичността.

...yeah, ok

Хм, ноел, не е точно тъй - английският е изключително мелодичен език, богат и красив. Но и аз предпочитам на този етап на родния си език да пиша. Виж, немския примерно винаги ми се е струвал груб език за поезия, недодялан и немелодичен.

Тогаз що се напъваш?

Fragments of self-devourment.

Кажи ми какво знаеш за този свят
И какво се крие вътре
В мръсната, разядена благодат.

Вълните с целувка ни пометоха
Наситиха кръвта.
Искри около Идеята се сплетоха
Избиха плътта,
Толкова мисли и желания
Завихриха в ядро сърцевидно.
Забравени отпреди страдания.
И Ритъмът се скри отвъд Магията
В електрон съчетана,
Скрита тайно в Храма.

Кажи ми какво знаеш за Отвъдното
Защото бях там и се самоунищожих.
После вълните в сярата с длан скрих.

Вените запищяха – железа
Проводници на вътрешния ни ток.
Сблъсък противовесен с Душа,
Съзнанието? Разтърсено от първия шок.
Кожата се сгърчи като змия
Пергамент, в него – Идеята -
Атом/Молекула/Човек?
Залез на несбъднатия Век.
Арка объркана на мозъчни вълни
Впи се в чистите мисли. Изгори ги.

Кажи ми какво знаеш за самия мен.
Нима колкото аз самия – за теб?
Мъртви улеи сме на изрод смирен
И сяра попива във всеки наш жлеб.

Лятото по принцип ми е слаб сезон за творчеството,но успях да измисля един текст за бъдещият ми рок дует.
Текста е доста семпъл :

Just Nevermind

1.
A sense of pain
howling in my mind
must i be insane
after all just nevermind

2.
A thought of pain
safety i must find
maybe in the rain
after all just nevermind

Chorus :
Nevermind,safety i must find
Nevermind,voices in my mind
Nevermind,future is behind
Just Nevermind

3.
I feel the pain
a monster of somekind
all has been in vain
but just nevermind

4.
I suffered the pain
future is behind
it's the end ot the rain
but just nevermind

Chorus : / x 3

Приемам критиките и предложения

The Maggot Song

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck vagina maggot
Maggot faggot suck

I was once an asshole
I lived in a shit
But a I never eat the gut
On dick I use to sit

You vomit AIDS infectious cum
Your mother is a gay
Drinking of her pussyjuice
Now everybody say...

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck bukkake maggot
Maggot faggot suck

I was once an asshole
I lived in a shit
But a I never eat the gut
On dick I use to sit

You vomit AIDS infectious cum
Your mother is a gay
Drinking of her pussyjuice
Now everybody say...

Here's a maggot
There's a maggot
And another little maggot
Maggot fuck another maggot
Maggot faggot suck

Приемам критики и предложения, ама само от шефо. :ОО

К'ви критики, к'ви пет стинки, Дъ Лама Сонг току що умря за мен.

За жалост

Насили го
Да добие форма, да се плъзне
Като съсъка на мастилото по бял лист.
Оформи го
Да е скрежта, в Мисъл да премръзне
Да умре в Етапа, да е хартиения глист.
Дай ми
Клетките ти,
В които реват изродите-същества
И да счупим телената ограда с ритник.
Пазеха ги (ни)
Преди толкова много божества
А сега на всяко удряме по един плесник.
Слей се
Усети металните пръчки на ума
И ги изкриви така, че да са ти удобни.
Сгрей се
Въглен умрял си, преспата НАД снега
Съсък, скреж – вече са ти досущ те родни.
Нека полетим
Аз и ти, разкривените творци
В облаци блестящи от катран. Мъртвило.
И ще заледим
Всичките изписани от нас листи
Че убихме пак светлината от последното кандило.

За жалост.

Замръзнали стъбла

Земята е студена
Мъртва, чакаща простата искрица.
Вместо туй – мъгла
Вечно шаващата ледена мокрица
Разплита пипалата си отровни
Докосвайки всяка роза с алени коси.

И розата с ромона умира.
Сърцето младо е, не го побира.
Стенат после северните ветрове
Ридаят пшениците в лятното поле
Увиват се около дървета скръбните лиани
Листа зелени от вехнещи лъчи са огряни.

Земята беше топла
Някога, когато нас ни нямаше тук.
Изстина, умря вътре в пръстта си
Изсъхнаха всичките й магични роси.
Късаме розата, а тя пък после тихо гние.
Не разбираме – рози сме и самите ние.

Е красота.. наистина. Бравос! )

^ Мерси, Речна )

Някога замисляли ли сте се, че ние всъщност не живеем?
Не сме и мъртви, обаче.
За да си мъртъв, трябва да си живял.
Ние сме Призраците на Нищото. Фантоми. И най-лошото – демони. С демонична душа, с демонична плът, демонични сърца, демоничен облик. Пълноценни. Завършени.

-----------

Някога чудили ли сте се, защо душите ни, които иначе са сухи и безчувствени, понякога стават мокри, навлажнени, като парцала, с който бършем насъбралата се прах по физическата повърхност?

Не?

Ще се опитам да ви кажа, макар че не мога да съм напълно точен. Всеки път, в даден момент, нещата достигат ръба на своят Бокал и детето, което е вътре (или отвън) вас не издържа, и макар и потиснато, заплаква с изсъхналите си очи, за да опита да поразмекне камъка от огън, жилките от стомана и сяра, преплитащи се като гнездо змии по гнилите ни душици. И тогава това дете умира, наистина умира. Няма го, губите го, то се губи. Вътре, в спиралите, в истинския АД, където дори и дяволите няма да искат да стъпят. А питате ли малките деца?
Както и да е, все едно някой от нас го интересува. Като умре това дете, вие оставате влажни в душата си за не повече от година-две, в редки случаи – до пет, след което душата ви отново изсъхва, сярата я продухва и налага своите Песъчинки, които вземат все повече и повече жилчена площ по нея. Но този път няма кой да размекне камъка и да събуди противодействието на демоничното. И тогава, точно тогава, ние, несъществуващите, Избледняваме. Не че ни няма, по-страшно – избледнели сме. Това не мога да ви обясня.

-----------

Танцувах по нощните остриета както единствената звезда яздеше небосвода с мастилен цвят на мен. Зъберите бяха пред мен – тамън два, а по-средата – То. Плачеше, но нямаше очи. Видях добре, защото се ужасих от факта, че в мъгливата нощ проблясват сълзи, които идват не от друго, а от ями. Празни, прашни, издълбани, кървави, сухи, всякакви. Ямите на невиността, които не изпълват нас, защото нямаме такава.

Не ме попита, а просто я взе. За миг усетих пробождането сред огньовете, а после сълзите на детето изчезнаха и то ми върна душата. Мокра, прогизнала, като гъбата в първи клас, която взех в ръце, за да изтрия за наистина първи път изпъстрената с буквички от тебешир дъска. Зъберите се стесниха. Притиснаха ме. Убиха ме, преродиха ме. Спасих един, убих един, а милиони крещяха с раздрани и разпрани гърла. Вдигнах очи, плачех. А после изкрещях по-силно от всички други в мрака, всички заобикалящи ме сенки.

Очите му...очите му се бяха появили. Рубинени, демонични. Черното в тях трептеше, мръсен пламък от греха ми, от греховете ни, разяждаше плътта около себе си и я овъгляваше. Усмивка. Черни устни, разсипан въглен, умряло дете.

Единственият ми шанс за пречистване на душата от сярата, камъка и желязото. Единственият ми шанс да убия детето, да му даря рубина, да изгоря плътта му и да започна отново да трупам демоничното, което ще ме направи Призрак.

Плачете.

”Little boy, such precious joy is dead to the world.”

Скъсване

Десет хиляди вериги
Късат се и вълноломът
Просто ме побира в себе си
Като празен, спукан мях.
Нима вътре дочух смях?

Осемдесет и девет светлини
Късат ме в двадесет и пет парчета
Зъбят се на идващите бъднини
Вкарват тръните си пак в плета.
Чия сянка там тихомълком крета?

Тринадесет нокътя, в Кожа родени
Убиват всичките ми седем светци
В пръст и кал от Адама уж калени
Рухват над пясъка деветте ми отци.
Кажи ми, кой от всички нас го боли?

Тридесет и една черупки от прах
Костеливо прегръщат ми колената
И не мога тъй, както преди сбрах
Да рефлектирам обратно вълната.

Нима
Сега
Умира
Душа?

Надобряваш, бре ! Доста даже ...

Т'ва сигурно щото на последните въобще не съм им броил сричките, а просто изливах. :Р

А дано спиралата не се завърти надолу

Какво броене на срички, бре? Следваш ритъма на сърцето си и това е

Специално за шефа, поствам текста на следващия ни хит.

Zombie Girl (Barbie Girl cover)

"- Hail, Zombie
- Hail, Kan
- You wanna go for a ride?
- DIE, YOU COCKSUCKER!"

I'm a zombie girl
From the Underworld
I live in casket
It's fantastic

Fuck the living scum
Make them swallow cum
Imagination
Torso mutilation

C'mon, Zombie
Burn that chapel

I'm a zombie girl
From the Underworld
I live in casket
It's fantastic

Fuck the living scum
Make them swallow cum
Imagination
Torso mutilation

I'm undead
Walkin' corpse
And corroded by worms
Gorging flesh
'till it's fresh
From your entrails!

You're my kind
Death 'n' Grind
Feel the torment inside
Ripping here
Raping there
Sex with dead child!

You are a fag
Be my slave
Pissing on
Your mother's grave!

I'm a zombie girl
From the Underworld
I live in casket
It's fantastic

Fuck the living scum
Make them swallow cum
Imagination
Torso mutilation

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!

Extreme pain
In your brain
While it's boiling again
Eyes removed
Crush your skull
You shall suffer!

Frantic slut
Squirting blood
Rotting in shit and mud
Agonize
Sacrifice
Brutal torture

You are a fag
Be my slave
Pissing on
Your mother's grave!

You are a fag
Be my slave
Pissing on
Your mother's grave!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!


I'm a zombie girl
From the Underworld
I live in casket
It's fantastic

Fuck the living scum
Make them swallow cum
Imagination
Torso mutilation

I'm a zombie girl
From the Underworld
I live in casket
It's fantastic

Fuck the living scum
Make them swallow cum
Imagination
Torso mutilation

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Argh-argh-argh-drah!

C'mon, Zombie
Burn that chapel

Aaargh-aaargh!

Препоръчвам да слушате оригиналната песен и да четете този текст. Забавно е.

Ю РУЛ!