Гробовен стон

На тези, които не познаваме и които забравяме. На далите своята песен в името на нещо, което надхвърля смъртните рамки.

„Вятърът иде
А с него и отровата на света”.

Те искаха просто да живеят
Да кръстосват горди своята земя.
А сега кости посивели тлеят
Зарити от десетилетия в пръстта.

Майки и дъщери,
бащи и синове
Сенки и светлини
приятели и врагове.

За смелост най-високо се заплаща
За смелостта да браниш своите деца.
От хълма вятърът мислите отпраща
И чувам на мъртвите гробовна песента.

Прострелян и захвърлен;
изнасилена и поругана.
Пленник освободен от своя плен
лъжец, попаднал в най-великата измама.

Листовете свършват със стон, ала
Листата падат с ропот на изгубени
Обесените и избитите са картина бяла
Която надвиснала е над световните земи.

Вятърът иде
С него – зимата, която няма край.

Помни мъртвите,
Помни жертвите,
Помни тези, които се осмелиха..

И за тях в нощта отпускай своя лай.

Тихо

Проклятието на спомена тегне над будно съзнание
мечтите - прашни, затъмнени - тъжно ектят
дълбока глътка свеж въздух - последно дихание.
Някъде мечтите, тихо, ме зоват.

Но душата мъчно скърби и тихо ридае
животът си отива - остава младостта,
която отминава като свежо пролетно ухание.
Някъде мечтите, тихо, търсят радостта.

Нека червеи изядат ме с неприязъм
стонове зловещи - в мрака отлитат
поета да разказва със сърказъм
Някъде мечтите, тихо, се преплитат.

Света живеещ не страда, не плачи и ти,
гарване - отлети към тъмната стая,
где живот и смърт - тихичко играят си
Някъде мечтите, тихо, виждат края !

Развиваш се.

------
”My God…
…let me out”.

Отвъд преградата
С шипове и глави извита;
Там, след грамадата
От човешка плът насечена, избита.
Забравената птица
С ирис от стомана впива взор.
От перушината – рекица
Потича и с плисък среща двор.

В него няма радост или мъка
Само дедите мои ме чакат там.
Миг на събиране, секунда на разлъка
Тук човек не струва (дори) златен грам.
Сред дърветата рижа сянка се промъква
И очи на ловкиня следят тъмен зрак.
Тук силуетът на душата се гордо смъква
И гарван привества го с димен грак.

Пред преградата съм;
Зарит от тела, кръв и гротеска.
Това е ужасен, ужасен сън
Плод на нестихващата ми треска.
Няма рижи коси или забравена птица
Само гарван лежи; в очите му няма искрица.

Враниния танц

Сам е, в черно наметало
На камък стои
С присвити очи
Под тъмноцветно забрало.

Врана на най-мрачен пост
С побелели ръце
Изранени нозе
Чакащ последен свой гост.

А край него – вятър непокорен
Бушува с вихрите мътни
Пътеки глухи, разпътни
Вият снагата на враг най-злосторен.

Повей и гарван пред врана застава
Танцът изящен и ужасяващо груб.
Мъртвият жив е, живият – труп
Искрицата живот сетне бавно изтлява.

Камък самотен с тих грак там стои
Вълчище с кърви се храни
Литва ято тъгуващи врани
За брата, що го Бял гарван покоси.

А над пропаст неземна слуша поет
И вие една нова песен за огън и лед.

Програмистична хумореска

I was walking around
when a glimpse of a thought
just has troubled my mind:
"Is it yet ready or not ?"

"She won't mind if I take a look"
I thought while my inner voice
shrieked conscientously "Spy!"
and so suddenly died ...

So I've opened the page
and Oh, what a surprise:
"Under Construction..."
was looking me wise ...

(Писано е по определен повод, така че ще ми спростите нескопосаното стихоплетство... Enjoy ! )

Хах, симпатично е. ;р



"Was looking AT me wise" няма ли да е по-добре?

хахаха, очаквам литератори да напишат нещо на Паскал тогаз'!

---------

Спрялото време

Идва време, когато комина
Спира и задушава ни плътта.
Настъпва най-грозна зима
И в небе умират птичите ята.

Съчки падат и се вихрят
Разкъсани в това, което са били.
Огънят отстъпва, иде глад
И в нещастие обвива вси земи.

Спряло време – главата ти пулсира
И оковите дрънчат с безмилостен хилеж.
Стени от ледена стомана – някой там умира
А в комина зло цвете извива своя зъл цъфтеж.

Дойде момента, в който тръни ледни
Обвиват ни и драскат по душата.
Не са първите, мразни шипове поредни
Предвещавайки как брат ще убие брата.

Откъм ритмика на стиха - не. Откъм граматика - не знам

Така става като си е ебало майката

"Не мога да участвам в такива неща."

Ляляляля...
Абе, много глупост се изля
По тези с кривите усмивки.
Месомелачка кости ни помля
Смели после и наш’те придобивки.

Отгоре гледам един никакво няк’ъв
Мята грива и брада на *мъдрост*
Е писна ми, просто нЕма такъв
Бива красота, ала бива ли и дързост?

И тази глупост отгоре се изля
Ала падна ни отдолу от ‘се сърце.
Слънцето обърка се и като луна изгря
А на земята още един чуди се
Как живота свой и на другия да преебе.

И много помия по всичките се лисна
То не бяха псувни, не бяха тъпи мечти.
Един ведрото в розова тъпня накисна
Друг сив парцал изтърка и живота си отми.

А този там отгоре се хили, щот’ е луд
Кривите усмивки са му тъпата трева.
От книгите четем за пореден Шай Хулуд
А всъщност сами сипваме си дозата слана?

Ляляляляля,
Писна ми от шибаната мараня.
Куфарите стягаме, брато, бягаме
На запад награда за брадите има.
Карай напред. Ще се смелим догодина.

^нещо като предрусал Ицо Хазарта

Наах, просто ииизтрещеееме!

Часът на Мантикората

„Човекът не е роден да обича;
Нито да се възхищава на красивото.
За него няма красиво, не може да го докосне.
Само омраза може да вирее в това същество.”

Още от майчина гърда
Вливат се сяра и горчив живак
Покорява после се властта
Ражда се изрод в най-тежък мрак.

Красивото съсипва и издига егоизъм
Със зъби, впити в своите любими.
В очите грее бледото петно садизъм
На външен вид – добродетели неопетними.

Трупове оставя след път от тръни
На тези, в които преди се е клел.
Буря в сърцето вие, ражда гръм, и
Усмихва се жестоко, отровата в себе си поел.

Той е Човекът, атом най-велик
Братоубийствена машина от проклятия.
Ножът в очите му е толкоз многолик
А душата плод на хилядолетните разпятия.

Часът на Мантикората надвисва над нас
Деца на най-нищожното създание.
Кръв плюем, сярата става наш последен глас
Убиваме другаря и изключваме
Изключваме разумното съзнание.

АЛКОХОЛЪТ Е ВРЕДЕН, ДЕЦА!

...ка-хъм...

Миг

Светлина.
Отвори очи.
Студено.
Топло.
Стани.
Тичай.
Смей се.
Плачи.
Дишай.
Умри.



∞

Космически хаос.
Мрак.
Студ.
Самота.
През тъмната материя се нося.
Към Края.
Платното отново
ще бъде изчистено.
Tabula rasa.
Край на цикъла.
Начало на цикъла.

Явно наистина е вреден

^Мислиш ли че се ебавам?

Като гледам, май си го и мешал с други неща...

с чиста вода и здравословна диета.
няма нищо странно. на вас нещо ви има, ъ.

Кръвта на Мантикората

Не се от пепелта възродихме
А обратно в пясъка се скрихме
И предадохме своята цел
Всеки от другия нещо е взел.

Часът на Мантикората пее
А тя сама впива нокти в мен.
Над гривата й стоманен грее
Гербът, за който съм роден.

Кръвта на предците ни е монета
Разменят я за нашето доверие.
Изградена мрежа от лъжи; проклета!
От нас ще срещне само неверие.

Не съм роден, за да се потъпква лъва
Да се подиграват с на борците кръвта.
Не ще живея като цел на нечия подигравка
Не ще съм плъх, свил се край мръсната канавка.

Ястреб стоманен в небесата лети
С клюн разбива грозните лъжи
Мантикора отгоре с опашка жили:
Свободата си днес сме преоткрили.

program pascalska; /* да почнем подред */
begin /* тук се мъдри на втория ред */
writeln( /* виждаш, те подканя сега: */
"Въведете по бира за всяка ръка: ");
...


(За 5 мин - толкоз, 'щото ме мързи за повече. )

*връчва форумната награда за Цялостен Принос за Паскалския Пауър Метъл*

Аплодисменти за Росен, който не се свени да разчупи рамките поетически >:О

Среброледния тотем

Аз бях роден
Под на Лисица тотема
Ала не е там проблема –
Остана Лисицата
Сама надхитрена.

Жадувах чест, исках доброта
В отговор получих глупостта.
Стремях се към доблест,
Крещях към нов подвиг
Получих на лъжата
Уморения, безцветния лик.

И среброто увяхна
Изпих го и извих мед.
Но ръждата, тя се засмя
И с ръката си премахна
Червеното
И награди ме със лед.

Исках хора и искреност
И смях в димната вечер
Пратиха ме далеч,
Толкова далеч на пост
Там, където е празно
И смехът е секнал вече.

И ледът се разтопи
Остана петно мокро
От нечия изминала душа.
Есен пролетта изтри
С ръка шеговита прогори
Най-скъпите за мен листа.

Казал го е един Велик
Който все още някъде живее.
Посланието го усещам
Още във въздуха трепти;
Казал го е един Велик преди.
Знам го. В корените то вирее.

И да падна долу, обезверен
Друг в сърцата ще ме смени.
Лисицата е Шут, Глупак
Сняг и врана в най-тъмен плен
Останал в клетка из нощните тъми.
Принудата заставя го
Застанал в мъгливия хлад
Да живее
Да живее на инат.

Пратеница на надеждата

Във времена на болка и гняв – тъмнота,
когато всичко в мен бушува и роптае
връща ме тя в света на нежност – доброта,
сладка и омайна, неусетно с мен играе.

Малка, пъргава, красива – като Афродита
тя за мен не е жена, а богиня на свободата,
че кой друг може от земята да излита
без да провери, дали здрави са му крилата ?

И върна ме във времена на сладост
навя спомен - аромат на цветя и скок в полето -
О, прекрасни дни на мойта младост !
Как завиждам на, безгрижността, - детето !

И, ето, тя си тръгва и остава ме – далече !
Отлита към небето, а погледът й нежно играе
с умиленост - думи, ангела, ми рече :
„ Душата ще живее – щом споменът ти трае ! „


-----
Ще ми се да чуя мнение.

Лунна разходка

Кръстена съм Селийн, нося името на призрачната владетелка на нощта – Луната. Много харесвам името си, както и кръстницата си – прелестната – сияеща богиня на тъмнината.
Една привечер, бях излязла и се разхождах сред приказната гора до нас. Множеството дървета, които сякаш искаха да ме докоснат с дългите си, остри и кошмарно изкривени клони ме плашеха. Имаше и едно по различно дърво точно в средата на гората. То още имаше зелени листа и ми намигаше с клони, въпреки че сезона бе подвластен на стария зимен тиранин – студа. Дълго време стоях вторачена в дървото и съзерцавах свежите му листа, които помислих отдалече за видение. Бавно се приближих до него и погалих клоните му, които бяха като сатенени. Сърцето ми биеше лудо, когато се допрях до дръвчето и го прегърнах. Затворих очите си и пред мен се яви една поляна – пълна с пъстри цветя – в която имаше малко езеро с бели патици плуващи, грациозно, по него. Такава каквато, често бях сънувала в най – прекрасните си сънища. До езерото беше приседнал един мъж. Красотата му неописуема – дългата черна коса, дълбоките сини очи и нежния поглед бяха само минимална част от чара му. Той ме погледна и се усмихна срамежливо. Отидох при него и поседнах на тревата край езерото. Разговаряхме дълго, сякаш времето беше спряло за нас. Ще ви разкажа само частта от разговора ни, която беше необичайна и, струва ми се, едва ли бихте очаквали :
- Селийн, трябва да ти призная нещо… - рече ми неуверено.
- Кажи ? – нетърпеливо го запитах.
- Аз съм дървото – каза ми той.
- Но, как така ?! – изумих се аз.
- Ами, ще се опитам да ти разкажа нещата по накратко. Преди много години, когато бях млад и глупав, съдех хората по външната им красота и една зла магьосница ме превърна в дърво, всъщност превърна външността ми в дърво, а душата ми – всичко това, което виждаш.
- Но, няма ли начин магията да бъде развалена ? – попитах аз.
- Е, ако има, то аз не знам какъв е… - тъжно ми отвърна той.


* * *
Всяка нощ отивах при моя принц – дърво и се пренасях в прекрасния свят на душата му. Там времето, сякаш че бе замръзнало, а разговорите ни безкрайни. С времето се влюбих в него, а мисля, че и той в мен.
Една нощ в средата на снежна буря, тръгнах към гората при моята любов. Беше необичайно студено, дори за сезона. Усещах как дългите ми коси се превръщаха във висулки, а пръстите ми се вкочаняваха. Като стигнах средата на гората, ужас обзе съзнанието и моментално забравих за всичко, дори и за студа. Дървото, в което живееше моя любим беше отсечено. Усетих как сърцето ми ту спира да бие, ту ще изскочи от гърдите ми. Паднах на коленете си и заплаках. Плаках с такава болка с каквато, вероятно плачат майките загубили дете или любимата на загинал войник. Изведнъж от нищото се появи една малка сърна. Тя дойде при мен и аз я прегърнах, а тя стоеше кротко и безстрашно. Когато затворих очите си го видях. Моя принц.
- Нали отрязаха дървото, как така те виждам ? – попитах го аз.
- Не се бой, миличка, аз ще съм винаги с теб, докато имаш нужда от мен. Ще бъда вятърът в косите ти, болката в спомена ти, чувството в сърцето ти ! – рече той, целуна ме по устните и изчезна.

Идеята ми харесва, картинна история. Но да пишеш в женски род изобщо не ти се удава. Тоест, мисля, че заради това превъплъщение малко си позарязал самия изказ и някои моменти звучат откровено безумно. Някой друг да каже нещо по въпроса, за да видя дали само аз съм полудяла или ..не много.

Демона в теб се всели

Тих писък се прокрадва в тишината,
духа в тялото ти се завръща.
Събужда те от съня и нищетата,
в която живееш те обгръща.

Взираш се в невидимата светлина,
чакаш тя да се взре в твоята самота
някъде, някой пак е сторил злина,
кой, пак, ще нарече това грехота ?

Спомни си добрите времена и заспи,
че човек е временен, нищожен.
Всички ще умрат, дори, светеца – уви !
Греха от край време е заложен.

Нека съзнанието ти се примири,
все някога съдник ще го накаже
ще произнесе присъдата „ УМРИ ! “
душата ти, безмилостно, ще смаже.

Демона в теб сега ще си почива,
умът ти нека бъде изтезаван
от вековете на славата горчива.
Вторачил се е – мършав гарван.

Капки дъжд падат тежко в таз’ тъма
спомена за злодеяние отминава.
Вината за смъртта остава си в съня,
ала светлината покой не ти дава.

Демона над теб ще бди и ще внимава,
нали ти бе грешника, кой го приюти
една минута до полунощ остава.
Гарване, умолявам те, към Ада полети.

indeed.
струва ми се, че се е получло нещо като писане в женски род без да успее да се дистанцира достатъчно от външния поглед върху героинята. бла-бла.

Умишлено ли обягвате да коментирате опитите ми за поезия?
Толкоз ли е трагично?

Змия от цветове

Една палитра се отвори
И разкри черно и сиво
И змия засъска, уста разтвори
Ала зъбите й изтракаха игриво.

Светът стана друг, какъвто не бе
Сивото със жълто се смеси
Черното пък бялото не прокле;
Кълбото лумна и се разтресе.

Цветоусещането ми се променя
Вътре и вън - греят и гаснат мечти.
Посоката черна север е, но се изменя
Луната изгрява червена, трептят звезди.

Едната палитра се изгуби
Ала даде живот на нова.
Чертите й са още груби
Груби са, ала светлее обкова.

Змията устата затвори
Отровата впи се в плътта.
Изградени са нови подпори
В мрака ми се впи светлина.

^ "Смирненски" style ли усещам ?

ех, малко употреба на цветове, и веднага към Цветното дете да свия Може, но е малко по-различно. Не съм се вдъхновявал от него, обач'.

Иначе...

---------------


Пясъчен иконостас

"От едни малки
(пъплещи и слаби)
Същества
Се раждат великите
Идоли."

Пясъкът пилее по стъклото
Човешката вяра и стремеж.
Както червея гризе стъблото
Самоизяжда се тази гмеж.

- „Нужда от сила, която нямам.
Очи със кръв, по-силни от преди.”

Под моретата и океаните спи;
Спи изкованото от човешките ръце.
Над небесата крило едно крепи
Най-тъмните деяния на изстинало сърце.

- „Нозете ми да коват огън и лед нека.
Пръстите скалата да рушат като листо.”

Мегалодон;
Шай-хулуд;
Баал(‘Замон);
(човешки труд?)

Страх ни е от самите нас.
В живия, предпоследен час
Ковем идоли от олово и хартия.
Изтрих един, друг след това ще разкрия.

Мориган;
Хел;
Кръвописен стан;
Път, който си приел.

Водата в пясъка се влива
Кръв ражда плът
Мастилото поглъща самодива
А главата на написалия
Забита е на книжен прът.