Не разбрах как така е намушкал огледалото, пък всъщност себе си... Как точно умря, не разбрах?

Вижда се влияние от По, впрочем - няма лошо, даже напротив - това влияние е показателно в комбинация с видимия ти напредък. Така че пиши още много и чети още по-много и ще вземе да ти се получи.

Едит: Пропуснах да ти кажа да внимаваш с разните архаизми - имай мяра с думичките и внимавай кое къде ползваш.

Зомби, шо не земеш и малко Лъвкрафт да пробваш?

Той каза, че ще почне. Може и Боровата пустош да четне

Но имаш трайъл пириъд, гледай да си изковеш свой собствен стил:)

(Insert a title here)

By the river once I walked, remember…
Whisp’ring streams were passing by
Silent was the sky that weighed upon
Like th' spell which beckon’d me to come

…
By the river once I walked, remember…
Silver streams were flowing by
Swift and clear was the path before me
Unlike the voice inside that talked

By the river waters stranger walked
Once he walked and once he stopped
Once he was and once – was not
Once I heard the trees that talked

Shall I be the one before?
Shall I be again restored
From whence I came – where rivers talked,
From whence I changed – where stranger walked?

Колапс

Изстискан
Седи самотен плод
И прахта обърсва
По един човешки плот.

В него са облаците
Сиви и бездушни
Убити резени
От мъката в гърдите.

Сам и сив
Жъне затихнал сърп
Последната си нива
Смъртта му е игрива.

Ковчег по плота
С дъх на дъб се издига
Звездата се предава
И предсмъртно мига.

Часовникът пет удря
Самотен плод се разпада.
Стрелката тихо се отмества
С нотки на обречена балада.

Спомен

Огън тлее и грее в медта
Отливката се отмива.
Очи топят се и ваят гръдта
Реката на силует се размива.

Докосване и моментен разпад
Нежност, погубена вечно.
Изоставен, бедният скита въ’ глад
А душата ридае човечно.

В мрака седи и реди своите мисли
Гледа и спомня, спомня и гледа.
И не може, не може умът да избистри
Губи пламнал поредна победа.

...Сихая...
Машиара.
Дъх на горска поляна
Начало на нова имрама.
Раждаме се в мрак
Умираме в светлина.

Кръвоформа

Излез от формите;
Защото те събудих
Няма ограничения за нас
Митичен звяр двуглав
Бълващ лудост в сетен бяс.

Нови граници са сложени
Поезията е вече кръвна реч
Няма място за тъга и слабост
Покрай стихове лежат разложени
Телата ни в мастилена младост.

Ти си мъртвороден;
Не смей за живот да бленуваш
Вълк без глава, див, ала в плен
Сърцето дивее и не ще кротуваш
Излез от формите и се прероди.

Капка по капка
Локва по локва
Река по река
Бушува кръвта!

Ловът е на ход, ние сме плячка
Ще давим в кръв и ще умрем.
Чума сеем на десетата крачка
Мастилото е нашето спасение
Тичайки към бесния мъглив ден.

влага

отпускам своите сълзи
на разходка
само в дъждовни дни

за да ги търся и събирам после
с лопатка

и да опитам да запълня
безбройните безсмислено изпразнени пространства
зад угасналите си очи

-

"Слънцето грее за всички!"
- ЛЪЖА!

В тъмната стая с воня на лайна
Седя
И пуша

Никой не слуша
Празните думи на ням

Не знам
Сигурно има от тука

Изход... Но на кой му пука...
Уморих се веч от игрички

Oh, in this room, with my needle and my spoon, by myself
I'm making love to myself inside this room
Oh, in this room, with my needle and my spoon
And a bottle in my arm, pills in my mouth in this room

reminds me of gg

ето и едно мое стихотворение казва се падащ ангел

Блясакът на падащия ангел
Тази умираща звезда
Вещаеща зло на света

Писъкът на падащия ангел
Носещ се навред по земята
Раздиращ тъмнината

Усмивката на падащия ангел
Тъй мрачна и зловеща
Убиваща последната надежда

Падащият ангел сам е в мрака
Омраза в него вечно ще гори
И кървави капят ангелските му сълзи

Падна ангела, а на небето
Бог му се присмива
Как загубил беше всичко заради една мечта красива

Аз съм паднал ангел
Аз съм сред море от самота
И вечно сам ще бродя по света

Петлешков

"Дъх на череши
въздуха обхвана
и пукна, и пукна пролетта..."

Във вените влива се отрова
Отвън е огън,
огън нетърпим.
Петлешков мълчи, а вътрем - крещи
Черешите цъфтят
И падат сиви в мръсен дим.

Птица пее, блестят тъмните очи
Поробителят беснее,
беснее над пламъчни лъчи.
"За родината и за нашите деца
за урожая на нивите ни
ще умрем - лъвове и вълци
Ще умрем във пролетта!"

Мълчи един герой, а съзнанието блести
Вятър пролетен тихичко шепти.
А далеч паметник победен изригва
Докато огън плътта обгаря -
Априската, априлската коситба
Кога зверове слепи смелите изгарят.

Един герой безмълвен си замина
С отрова,
във огън,
без вик загина.
За моята, за твоята
За моята и негова
Великата...великата родина!

"Слънцето се издига, но е кърваво
Разкрива земи, които са умрели
/но във времето ще се възродят
и нашите деца ще стъпят на крака.
За да помнят саможертвите ни,
защото са кръвта от нашата кръв/."

Дотук

По празен въздух
Гориво се лее
И страница пламти
Историята припада;
Сълза по корица пада
Емоцията кърви, кърви.

Този беше разстрелян;
Друг за кауза се бори
Защото бе преди отнет.
Кажи ми кой е виновен
Кажи ми кой да обвиня
Кажи ми кой да е проклет.

По мъгла от дим и сажди
Танк избухва и помита
Всички, всички, които обича
Някой, който пак и пак се бори.
Над него самолет излита
За да убива, за да убива безкрай.

Нямам ръце, нямам глас
В кехлибар на война стоя
Броя три минути и един час
Линията на трагедията е наша
Но умирам, загивам, докато следя
Докато следя края на всичко сега.

Той умря; тя също; то ги последва
Ние умряхме, вие сте мъртви;
Те всички, всички умряха във прах.
Кръв и сълзи, толкова умрели души
Заставам на прага – сам, изморен
И плача пред всечовешкия крах.

Воплите на мисълта

О, велико небесно царство, приюти ме, дай ми сигурност в топлата, невидима снага. Защото знам, че в сърцевината на проблемите се крие решението им, че в зародиша на злото се крие доброто, че в смъртта – живота е ръката, която люлее люлката. Нека се опитам да покажа готовността ми да стана част от теб.
В мрака на безкрайността ходех без посока към вечността,
в суетата на денят стигах до проникновението на Богове
в хаоса на вселената намирах хармонията на сладостта
в света на война и смърт, където всеки пътя си кове.
Аз бях Човек и нека тялото ми почива сред свои,
Пък душата ми - в царството ти на плодородни земи !
Аз живях сред хората много лета. Смеех се с тях, боледувах с тях, усещах страха им като мой собствен, хранех тялото си, тичах по полето преди първите петли да са станали и да събудят Човека. Има някаква магия в това съществуване, тя не се крие в съвършенството, а по скоро в контролирания хаос. Наистина, Човешкия свят е доста далеч от безкрайната хармония на небесния, но О, колко тъжно ми стана, когато дойде времето да напусна тялото си. Човек не е идеален, ала къде се крие магията му, така и не разбрах. Дори аз, който съм толкова древен и мъдър не успях да намеря с какво точно този живот ме дари и с какво ме развълнува до степен, че да не искам да го напускам нивга. Живях котешкия, кучешкия, мишия и още куп други животи, но ни един не ме грабна както Човешкия.
Не искам от теб твърде много, готов съм да се откажа от всички животи, които досега съм изживял, от цялата мъдрост натрупана от тях, от всички спомени – добри или лоши, само за да мога още веднъж да се родя Човек и да умра такъв, да усетя отново чувството да си човек, да помириша от свежестта на летния дъжд и от топлината на прегръдката от близък човек. О, велико небесно царство, зарадвай ме с най – прекрасния дар, позволи ми да изживея един живот два пъти, пък дори и навеки да тъна в тъмнината на забвението след туй. Нека бъде Човек още веднъж, туй е моят зов към теб и нека всекиму шанса да се опита да разбере тайната на неразгаданата, велика магия наречена Живот.

1.1.1.1.

„Заставам без дъх
Между земята и небето
И гледам как камъните
Приветстват зората.”

Опитаха се да вземат
Всичко, което имах
С куки и със смях
С демони и с ангели
Със изтънчени слова.

Станах и хвърлих
Празна чаша по тях
С отровен сок от нас
Порази ги; спряха те
И тогава аз се смях.

Олтар от камък се всече
И се опитаха/и ме лишиха
От гордостта на моя Аз
Успяха или не? Не знам
Все още чудя се на глас.

Нямам дъх, с ключ е
В мраморен буркан
А ръцете ми се трошат
Силно запечатан, той
Издига мрамора на бран.

И нямам дъх, казах!
И тяло вече нямам
Но не ме интересува
Мощите си взимам
Вече станах жив,
Жив, копелета такива.

Shutdown

Глупости;
Съзнанието не ми трови
В което вече текат
С пълна сила червените реки.

И подводни
Течения мият мъртво, бледо тяло
Змии и слепи майки
И тях водното дере е с вена обляло.

Млъкни;
Погребах стотици всред пръстта
И плаках за новите
Които се хвърлиха някъде в пастта.

Ние сме никои;
Нямаме значение, кървава нула
Ще ме усмихнеш ли?
Лъжеш – кървава трепти във въздуха
Последната – надежда – лавандула.

Какво правиш, когато
Подпорите рухнат и колелото
Любов и топлота помете?
Аз съм дърво – а стъблото, стъблото
Кръв и немощ него го погълна;
И всеки мой ден занапред прокле.

Post Mortem

Всеки човешки живот е ценен, ала мнозина от нас оценяват това едва, когато настъпи часът на смъртта им или чак след краят на живота си. Такава е и моята история, наскоро починах, сега се намирам в бездната на безкрайното и студената празнота.
Родил съм се с ужасяващ и неизлечим дефект – краката ми бяха трудно подвижни и едва успявах да направя по няколко крачки, когато усещах неописуема болка и нерядко падах на земята в безсилието си. Този ми недостатък беше една от предпоставките, затова живота да бъде толкова тъжен, самотен и мрачен – какъвто беше. С такъв дефект, някои биха били оптимисти да се борят с това, заради силното си желание за живот, други, към които спадам и аз, се примиряват с дефекта си и се отдават на тъмните си помисли. Родители ми направиха за мен, каквото можаха, ала уви поминаха се и майка ми и баща ми, когато бях на шестнадесет. Оттогава за мен се грижеше единственият ми приятел – чичо Вивиан. Той не ми е чичо, но му виках така, защото е с петнадесет лета по – възрастен от мен и ми се щеше по някакъв начин да изразявам уважението си към него. Единствения човек, с който споделях и си говорех беше той. С времето проблема ми се влошаваше и един мрачен ден, когато понечих да стана от леглото, не можах да направя и една крачка, а директно се строполих на пода. От този ден насетне въобще не можех да ходя, което направи живота ми същински кошмар. В продължение на много дълги периоди оставах сам, а това ме подлуди и подсили тъгата ми. Скоро съвсем изгубих желание за съществуване, а подир месец-два за пръв път изпитах желанието за облекчаващото избавление – смъртта.
Капка восък падна на ръката ми и ме събуди. Бях потънал в дълбок, като че ли безкраен сън, и едва ли щях скоро да се събудя. Какъв ужас за мен – бях буден и отново сам със себе си. Страх ме беше от мислите ми, защото те бавно и мъчително ме подлудяваха. Около мен, същите до болка познати неща, не събуждаха никакви позитивни чувства у мен. Старата библиотека, чийто книги отдавна бях прочел по няколко пъти, потъналия в прах гардероб, изтъркания персийски килим и дървените маса и столче до леглото ми. Имах чувството, че ще полудея ! В този момент най – желаното от мен беше всичко това да свърши. Жалкото подобие на живот, което имах да бъде отнето и душата ми да получи своя вечен покой. В следващия момент, точно до леглото ми се яви някакъв ангел – целия в бяло, с две прекрасни крила и лице, което събуждаше у мен чувства, който смятах за изгубени безвъзвратно в дълбините на душата ми. Топлина обгърна тялото ми, а ума си – чувствах по спокоен от всякога. Този миг на сладост, обаче бе кратък и след малко белия ангел изчезна, тъй внезапно както се бе появил. Известно време след това, не знам точно колко, на същото място се появи друг ангел – черен, мрачен, навяващ трагични помисли и събуждащ скръбта, която се бе загнездила в средата на душата ми. Той ме изгледа и за секунда-две впи поглед в очите ми, сякаш цели да внесе допълнителен смут в и без това неспокойната ми душа. Този ангел изчезна също, за радост. Дълго време след това лежах в леглото и размишлявах над случилото се. Какви бяха тези ангели, какво означаваха, та аз нищо не разбирах… Доста дълго време, подир виденията ми пред мен се появи странна картина – намирах се в някаква странна местност, където навсякъде имаше кал, а облаците бяха светло сини. Пред мен бяха двата ангела, белият стоеше смирено и с едната ръка показваше тунел, от който се виждаше ярка, бяла светлина. Черният – мрачно стоеше и мъмреше нещо на неразбираем език, показвайки ми пропаст, от която тъмнината, сякаш шепнеше името ми и ме приканваше да се отдам на меката й паст. Сега дълбоко съжалявам за избора си, но колко късно е вече…Избрах черният ангел и мрачните му обещания за край на болката ми. Започна безкрайното ми падение в непрогледната пропаст. Желание ми се изпълни и душата ми напусна тялото, ала вместо да се отдаде на покой, тя попадна на мястото, където болката и студа са постоянни, а надежда – няма. Там, където черни гарвани свирепо грачат, а небето е черно като душата на демон.
След смъртта болката за мен е двойно по – голяма, ала аз сам направих избора си, нима имам право да се оплаквам ? Нима някой е виновен за греховете, които е сторил ? Та, нали всеки прави своя избор, дали добро или зло – за всеки е различно. Знам само, че след смъртта започва истинското изпитание за душите ни.

Булевардната стена

Застанах пред стената. Беше ужасно красива. Тя, не стената.

Всъщност, не бях виждал толкова красиво момиче. Захапал замислено цигарата, огледах внимателно порцелановото й лице и тъмните, задълбочени очи.
Някой доста сив мина покрай мен и дежурно хвърли реплика, изтъкана от лъжи и фалш.
- Красиво момиче, много красиво.
Кимнах и се обърнах да видя този сив, но той вече беше отпрашил по тротоара, проточващ се до края на хоризонта. Свих рамене и метнах цигарата по него, с надеждата някак да го уцеля. Което бе невъзможно, разбира се.

- Коя си ти? – попитах и запалих нова. Трябваше да ги намаля, но си го казвах сякаш от векове.
В началото не отговори, но после очите й проблеснаха и в тях се изви вятър от живец.
- Син Нанна.
- Това е мъжко име.
- Знам. И все пак са ме нарекли Син Нанна.
- Син Нанна, защо умря?
Красивите й очи се разшириха и в тях видях сблъсъка на светове и разпада на небеса. С уплашена нотка в ириса тя наклони леко глава.
- Аз не съм мъртва.
Помислих малко и реших, че няма смисъл да й развалям удоволствието. Питах я дали пуши и като тя кимна й дадох и на нея една, след което блажено двамата застинахме, дърпайки от отровния, сивкав дим.
- Защо стоиш сама покрай тази сива стена. Не те ли е страх, че някой ще ти направи нещо?
- Не, трябва ли? Хората са добри, и нощем съм оставала тук. Луната хвърля цветни отблясъци по този тротоар, стига да чакаш внимателно изгрева й.
Опитах по-тактично.
- Син Нанна, разочарова ли някого?
Погледна ме странно и с...разбиране?
- Да. – наведе глава и косата й се люшна като водопад от гарванови криле. – Родителите си. Най-близкият ми. Себе си. Живота...
В крайна сметка...знаеше.
- Извини ме, непознати, но трябва да си ходя у дома сега. Този път ще се върна, благодаря ти. – момичето се усмихна и очите й ме поздравиха прощално.
Знаеше. Но не искаше да повярва.

Кимнах й и размахах ръка – още с цигарата – в приятелски жест. Когато тя си тръгна повърнах – на същия този сив, лъскав тротоар. Няколко сиви се връщаха от работа и ме изгледаха с присмех, след което ме отминаха. Пооправих се, взех кърпичка и си изтрих устата. Вдигнах глава.

От некролога ме гледаха две спокойни, прекрасни очи. Беше починала много, много отдавна, затова и обветряният лист беше окъсан на места, сякаш забравен от всяка и всеки. 25.01.2005. Преди двадесет години...

Хвърлих отвратено цигарата, всякакво желание бе изчезнало в мен. С тежки крачки тръгнах по булеварда покрай стената. Стена, от която постоянно ме наблюдаваха мъртви черно-бели лица...докато не намеря своето там.

^
Много добро

Смърт

Виж;
кехлибар грее
докато процесията се вие
и блестят унили майчини сълзи.

Чуй;
сойка пее
сол бреговете ни мие
буря над главите с тътен бучи.

На дъб;
Ковчега ухае
Който братът мой изпраща
Между корени и тихи морета.

Скръб;
Небето сияе
Вятър молитвите ми отпраща
И повтаря на дървесата обета.

„Листата са моята кръв;
Стъблото е моят живот;
Планините са вечния взор;
Реките шептят водния хор;
Цял съм и не можеш да ме отнемеш.”

******

Аз;
Същия, който бях
Се борих с теб
И отново загубих.

Кой си?
А кой не си?

Структурирам
Съзнанието си вяло
Но изключвам
И отново се чудя;
Въртя двата въпроса.

Отвън ме гледа
Тъмна птица
В разкъсана рокля
И плаче с кръв
И капе във паница
И зове се нова жрица
И в ръцете ми умира.

През счупения прозорец
На празното ни витаене
Стоновете на мъртвите кънтят сами.

***

Химн

Знаеш ли
Че да откраднеш едно зрънце
Подсича подпорите
И ние вдигаме глави
Със звън
В нашите сърца
И стон, и гръм
От хиляди гърла -
Недоволството шепти.
Построихме планина
А ти я разруши
Ще я върнем
Ще я върнем!
Ние сме един,
Ние сме хиляди.

Ръцете ни са кал
Гърлата ни са вик
Какво значи
"Един от вас - умрял"
Кой го казва, питам
Него ще набучиме
На планина, на щик!
В буря ще го
Родим наново и
С усмивка ще развеем
Знаме на нашата победа
Защото имаме любов
/гърлата ни са ален зов/
И в кръвта на очите
Цял свят ще се огледа.

****
Да...сега си спомних
Някога имах дом
Хей, не, не точно, не
"Мило място" му казвах поне
И се смеех, и имах
Някъде вътре в мен си сърце.

И всъщност имах любов
Напук на всичко – обичах
И докосвах, и думи изричах
И се смеех най-кротко с очи
Болеше ме с тръни
/знаеш ли какво е?/
Когато и моя близък го боли.

Сега си спомних за вас;
Някога всеки и всяка
Беше част неразделна
/красива.../
Късче от фрагмента „мен”.
Миг; и загубих своя глас
Времето ни е разделно,
Израснах във коприва.

А тя, мръсницата
Знаем, знаем –
Няма навик да прощава.
Щом е крива спицата
Що да дири тук;
Що да дири тъдява?
Нямам дом, не ми говори
Вече дори не знам
Дали има такъв някъде там;
Където и да е, за него
Ще диря; ще се изтръгна
Ако ще да лежи на Края дори.

Изкуството

Оооо,
аз съм змия
и мога да крещя
и с лапа да убивам спомени
и с нокът да драскам по нови земи.

Изкуството
умира с прободна рана
време е да го възродим с мастило
за което плащаме със собствената кръв
собствената кръв е за словата ни стръв!

От змията
ще вземем с вопъл отровата
с вълча лапа ще изтръгнем гръклян
с нокът ще бележим началото на природата
защото изкуството е фактор непреодолян.

Но то не е нежно
не и винаги, не казвам това
то е грубо, сякаш мечка извива човешка ръка
и крещи и пищи, и се вие, и на мандрагора е дъха
и, по дяволите, отрова е и сладост, и забравя ни греха.

Като влак
между тревата и катранените небеса
смазва и телата ни влачи, а ние сме във възторг
и осъзнаваме, макар и късно – та ние не сме само меса
не сме, не сме, никога няма да бъдем, защото не е, НЕ Е така.

Аз дялкам, раждам, убивам
аз съм змия и вълк, лисица и птица
изкуството тече във мен, черно-бяла, блестяща мараня
питам те, заставен отпред – с нас или без, ще дерем, тук и сега?

Затворени окови

Ако можех...

Имам толкова пътища
Светят и блестят пред мен
И във всеки с ярост умирам
И във всеки съм отново роден.

Но един е с листа препречен
Защото в миналото блед остана.
Друг е забранен – завинаги предречен
Третият е в плътта зарасналата рана.

Паветата са прекалено груби
И разцепват с ален цвят на мига –
Символ как частица от мен се губи –
Признание как в парализа са моите ходила.

Ако можех
Дори за прашинката време
Бих ли се върнал назад
Или скочил напред?
Всеки ход е просто ново бреме
В което „преди" става „след".

Молитва

Време е да се разлюлеят стените;
Да се слеят подземия и катакомби
Светът да падне, и ние със него
Огън да лее вода; да се склопят очите.

„12-годишна беше изнасилена от петима души.
Момичето проявява отклонения; лекарите смятат, че няма да може да преодолее случилото се.”

Вековете тегнат и ни смазват
Притискат сърцето и костите чупят.
Човешкият род е низък и ще умре
Моят и Другият дъх извиси се и прокле.

„Брутално убийство потресе столицата днес.
90-годишна старица бе буквално разфасована за 10 лева.
Убиецът е успял да избяга и е обявен за издирване.”

Хрип от милиони загиващи души
Холокост и спасение; светлина в мрака.
От небето адски пламък злобно свисти
Гарван до сойка с лед извива си грака.

Жиците се впиват в плътта и пристягат
Вълк раздира гърло и мечка чупи ребра.
Майка плаче, в ръце й – мъртво дете
Пустош тлее, огън се вее от всяка страна.

„Момиче на 16-годишна възраст изчезна по пътя към дома, смята се за отвлечено.
Родителите описват дъщеря си като кротко и спокойно момиче
И все още не могат да преодолеят шока. Издирването продължава.”

Този свят отмира и не ще се върне
Защото с дъха на дъха си го проклех.

...умрете или не, умрете или не
всичко заедно в ария последна
умираме, умираме, умираме.
Нека загине този свят прокълнат
С дъха на дъха си го проклех;
Навеки проклех земния ад.

Супер, супер!
Цитатчетата са прекрасно допълнение!
...and long live misanthropy!

Поздравления Няма смисъл да казвам друго.

^,^^ благодаря.

--

Забравени деца

Ние сме мъртви
Също тъй – угнетени
Падаме
.......постоянни жъртви
Борим се с
.......ежедневните проблеми.

Деца сме
И се усмихваме
/Само за да плачем/
И знам, за мен
Важното е едно име
/Един призив тъй тачен./
Но него го няма.

А сме в камък;
А сме в тиха глухина
И в утроба
На сивкав пламък
Срещаме една мечта
Една лишна празнина.
Не е достатъчна.

И не мога да намеря мира
И се блъскам -
Муха във стени
На буря метежен безспира
Мене промени.
Мрак извира, щом
Камъка заблъскам
И открия забранените земи.

Ние сме мъртви
И камък е нашия живот
И пак, пак падаме –
Покосени хартиени жъртви
В търсене на имане
В търсене на всевечния кивот.

Now we're talking about poetry