Лично Литературно Творчество, Какво пишете? Опции

[InsArtTure]

Значи темата е за личното творчество, било то проза, лирика или всякакви подобни.
Тук ще намерите част от моите писания. Има стихотворения и започнатата ми книга. Имайте предвид, че повечето неща са на Английски език.
Папката Кристиан съдържа неща на един съученик, не мои.

Кажете ако нещо ви е изкефило и давайте своите.

[Sirenia_fan]

старите неща съм ги изфърлил много отдавна, щото след прочитането им ми се струваха глупави. най-новото обаче стои в един форум и сега ще ви го пейстна като цитат директно от там.

ето го и него:

за който не знае що е кармагедон 2 ще кажа, че това е най-великата игра правена някога, в която можеш да караш навсякъде и по всякакви повърхности като през това време газиш хора и животни за да поддържаш таймера да не изтече времето.
след '"гнусното" творение на Владо ми дойде идея да напиша текстова предистория на Кармагедон 2, тъй като самата игра няма такава. а повечето игри имат.

Слънцето напичаше, небето беше безоблачно, животът на тези хора в този град минаваше нормално. За едни скучно, за други в непрекъснати купони. Учениците си ходеха на училище, възрастните на работа. Но никой от тях нямаше и бегла представа, че тази градска идилия е на път да свърши в същия този хубав слънчев ден. Защото военните криеха от обществото приближаването на извънземен кораб към Земята. Никой не знаеше дали са дружелюбни или са завоеватели. Следяха кораба от години с най-новите си технологии и в точно в този ден той навлизаше в орбиталното пространство на планетата. Военните решиха, че е добре да проучат и изпратиха почти всички налични бойни летателни средства и един дипломатически кораб, който да установи контакт.
Всичко изглеждаше добре. Нямаше признаци извънземните да се готвят за атака. След дълго чакане корабът започна да се цепи и докато земляните се чудеха какво става пред тях извънземния кораб се превърна в два броя кораби. И пак нищо. Чакане. Чакане. Минаваха часове.
Тъкмо, когато смятаха да се отказват от контакт, от кораба започна да излиза нещо. То ставаше все по-дълго и приличаше на дълга пътека. Нещо като червените килимчета за звездите, но от материал, който изглеждаше като желязо. На тази платформа стоеше едно гнусно същество с много пипала по него. Очите, ако имаше такива, не се виждаха. Нищо в него не напомняше дори малко за човек. То бе високо около 60 см и дълго около 3 метра. От двете му страни се стичаше в пространството нещо прозрачно, за което хората не се и съмняваха, че е слуз.
Когато платформата спря, от дипломатическия кораб съобщиха, че получават някакво съобщение, но не могат да го разкодират и ще им е нужно време. Краят на платформата бе полуцилиндър, но без капака на цилиндъра. Съществото се залепи за стената и започна бавно да се катери по нея, докато стигне върха й. Пипалата му се раздвижиха и едно от тях започна да се движи хаотично в пространството, след което се насочи към един от малките бойни кораби на земляните. Човекът вътре реши, че съществото атакува и стреля по него. То се разцепи на две и се стече в космоса. След този залп и останалите бойни кораби започнаха да стрелят. Платформата се скри светкавично, а двата извънземни кораба започнаха да "плюят" по-малки бойни единици, всяка от които бе по-голяма от Австралия. Извънземните се подредиха в кръг, след това започна стрелба. След известно време стрелбата престана от извънземна страна, за това и земляните също спряха. Корабът "майка" направи светкавична маневра, след която последва мощен взрив, а ударната вълна унищожи всичките земни кораби, освен дипломатическия, на който позволиха да се оттегли.
В следващите дни нещата за земляните се развиха светкавично. Извънземните унищожиха всички големи градове на планетата и си тръгнаха. Но оставиха два "подаръка" на земните жители. И двата бяха атомни бомби. Първата уби повечето жители на Земята, а тези, които оцеляха мутираха и умряха по-късно или умовете им бяха променени от радиацията и се превърнаха в дълголетни гениални убийци. Последните започнаха да избиват съвсем малко останалите на брой невредими хора, които не бяха застигнати от радиацията на извънземните. И за да им е по-забавно, решиха да използват всякакви превозни средства, които сглобяваха сами или просто поправяха останали от едноседмичната война моторни и летящи превозни средства. Някои, за да са по-оригинални си направиха месомелачки от боклукчийски камиони. Други използваха дори комбайни. И целта на всички приспособления бе да убиват хора. Започна Кървавата ера. Минаваха години и по улиците се лееха локви от кръв. На места се виждаха разчленени трупове, някои от тях бяха още живи и молеха за помощ или някой да ги убие. Пред някогашното училище имаше няколко трупа. Единият от тях бе на жена с отрязани крака и извадени черва, а следата от тях водеше към улицата. В голямата кървава локва, която бе засъхнала, имаше следи от гуми на камион. На други места можеше да се види ходещ труп с извадена глава, висяща откъм гърба само на мускул. Ако имаше човек да се вгледа без да повърне щеше да види, че това е един от гениалните убийци, които бе трудно да бъдат убити. Докато се опитваше да пресече улицата една кола мина през него с бясна скорост следвана от друга кола, пак с висока скорост. На стъклото на втората паднаха черва и оцветиха стъклото в червено. Шофьорът изгубил видимост свърна на дясно и колата му се озова под началото на един мост. От скоростта, с която влезе там, колата му се сплеска до неузнаваемост, след което избухна в пламъци.
Времето на Земята минаваше, а кървавите реки не секваха. Дори се увеличаваха, защото на автомобилните убийци не им стигаха обикновените хора и решиха да се избиват взаимно, пак със същите средства. И за да е още по-червена картината, ченгетата вършеха същото, но с полицейските си коли. Обикновените хора започнаха да изчезват и след време на планетата останаха само убийците. Един от тях, еволюирал умствено, реши да завладее света като активира втората бомба от извънземните, която бе в състояние да унищожи и най-малката клетка на света. Построи си кола. Нищо особено. Обикновена кола, подсилена малко. Боядиса я червена за да е ясно за какво ще служи - за убиване. Но това го знаеше само той. На останалите убийци им бе все едно. Тяхната единствена цел бе да се унищожават взаимно, но най-много искаха да убият него, защото пускайки бомбата щеше да им скърши кефа.
Той се качи в колата и започна да обикаля като убиваше един по един всеки, изпречил му се на пътя. В края на деня, след като бе убил повечето си противници и бяха останали само още десет и те го следваха по петите, той стигна до някогашната военна база, където бе и дипломатическият кораб, който някога трябваше да установи контакт с извънземните. Мина през големите врати на базата и започна да се спуска по едно шосе, за което и той самият не знаеше от къде знае, но знаеше само, че води към бомбата. Шосето мина под земята. Озоваха се в нещо като гигантска футболна топка с множество коридори, всеки от които можеше да е пътя към края на света. Започна да кара по-бавно и да се оглежда, когато в дъното на един коридор я видя. Бомбата. Започна да ускорява по коридора с явното намерение да се забие в бомбата, когато видя и бутона за нея. Един гигантски бутон, на който предците му бяха написали "Края на света". Коридорът пред него се издължаваше все повече и повече, когато изведнъж свърши и колата му се заби в бутона, а той самия изхвърча през предното стъкло и падна върху бомбата. Започна предстартово броене и докато той се опитваше да се изправи, времето изтече. Бомбата, която представляваше и нещо като ракета, бавно се издигна във въздуха и започна да набира скорост. От удара й в тавана той изпадна от повърхността й и след няколко секунди се строполи върху дипломатическия кораб. Влезе вътре. Там имаше някакви костюми и нехаейки за неговия и на света край навлече един. Огледа се до колкото можа и реши, че е много шик с него и седна на седалката за пилота на кораба. Точно тогава бомбата достигна края на атмосферата и се взриви с ослепителен блясък. Ударната вълна обгърна планетата и унищожаваше всичко по пътя си. Всичко живо, дори дърветата, бе превърнато в пепел. Ефектът от експлозията приключи бързо и след известно време с малка част от болното си съзнание той разбра, че е единственият останал сравнително жив на планетата, не зачитайки факта, че при падането му върху кораба лицето му се бе разцепило по средата и сега езикът му стигаше до пъпа. Докато се опитваше да мисли какво да прави компютърът на кораба, който въпреки изминалите години продължаваше да работи, започна да пиука. Той погледна към него. На екрана се виждаше запис на кораба майка на извънземните. Той удари с юмрук по екрана и картината се смени. Имаше само две части - в едната стоеше съобщението от извънземните, пратено преди повече от сто години. А в дясната част мигаше през една секунда и превода му - "Идваме с мир!".