Какво четете според вас, когато четете?, За героите ли четем или за автора? А може би себе си четем? Опции

[nikoi]

Аз мисля, че на първо място четем себе си в книгата, а може да се каже, че книгата ни прочита, като ни променя, изгражда със съдържанието си. Всеки път, сядайки зад кориците на книгата, аз прочитам нещо ново за себе си, и ми се струва, че не бих могъл да дочета(ако е възможно) себе си в рамките на един живот(може би четенето ме накара да отхвърля идеалите, в които вярвах, да се възприема като един вид празнота - никой, за да видя, какво ново има да бъде написано в (за)мен - да видя себе си, отвъд представата ми за това, кой съм). Но словото преодолява границите на живота, на мисълта, на чувствата - то е всичко, сред което нашето егоистично АЗ е просто нещо - частица над нищото. Словото е предназначено за индивидуалността, за уникалността на единия, но не и за неговото его - чрез книгите ние преодоляваме бариерата на представата за себе си и се преоткриваме.
Естествено, че четем и за автора, за неговите стремежи и разочарования, проектирани в героите на художественото слово. И да, четем именно заради сюжета и героите на книгата, но от житейския си опит(вярно, не е много) съм разбрал, че мотивите, които ни подтикват да свършим нещо, не са със знак равен спрямо въздействието, резултата от това нещо.

Това мнение за четенето е мое и не го налагам на никого. Предоставям възможността на всеки един да каже, какво за него представлява процеса на четенето.

[nikoi]

"Не е константа представата ми кое е добро и кое лошо в конкретна ситуация."
С това твърдение отричаш предходното; не може да имаш непроменлива представа за себе си, а в същото време да имаш променлива представа относно решенията си "в конкретна ситуация", да не знаеш кое би било добро и кое не; в крайна сметка ти проектираш в конкретната ситуация, или в ситуацията, зададена ти от текста на книгата, своята представа за правилност и неправилност, а ако се колебаеш над това значи представата ти за самата теб е критична - не константна.

"Намеквах ти, че тотално си смесил художественото с научното, когато става дума за история и това в крайна сметка не води до нищо добро."
По история не съм много вещ, освен може би по темата за българските въстания, а за смесването съм виноват, признавам, но и реалността не възприемам отвъд философията и художествените си възприятия, та какво остава за историята; може би тук са изиграли своята роля и господата Захари Стоянов и Лев Толстой.